29 ноември 2007

A Foreign(er) Impression

Музика. Звезди. Foreigner. Тълпа. Герои. Музикална кутия. Тъмнина. Звезди. Синьо. Очи. Звезди. Герой. Джубокс. Сърца. Туп-туп. Китара. Звезда. Кафяво. Очи. Тъмнина. Далечина. Герой. Самота...

"He's a JukeBox Hero
Got stars in his eyes!"
Прочети

27 ноември 2007

Малко за постоянството...

Наскоро се замислих дали има смисъл човек да прави разни проектчета за себе си. Имам предвид, да са некомерсиални и да ги прави за удоволствие. Дори със Симион онази вечер поразсъждавахме около въпроса. Не излязохме на едно мнение, но и за двамата имаше поуки.

Тук ще поговоря малко за "Аз чета".
Започнах го преди около година и половина с ясното съзнание, че подобен проект в българската блогосфера няма. Или поне не такъв некомерсиален блог, поддържан от любители, който да се отличава измежду рекламните сайтове за книги и останалите блогове тип "личен дневник", пълни с безспорно интересни моменти от нечий живот (но лично на мен изглеждащи ми доста воайорски). И наистина нямаше... Точно в този момент през очите ми (понякога наистина ги съжалявам и искам да намеря начин да им дам почивка от книги и компютри) преминаваха страшно много заглавия, почти като на конвейер. И всяко от тях си заслужаваше да бъде споделено, защото оставяше някаква следа.
Блогът се роди. Започнаха да го посещават доста хора, някои поискаха и да пишат. Първо бяхме приятели и познати, а след това и други, запалени по играта "четене със споделяне". След етапа "Блогосфера"@ Дневник.bg кръгът се разшири много. Започнах да се чувствам наистина горд от това, което съм постигнал като своеобразен маркетинг на блога и до известна степен като консолидация на този тип медийни потребители. Разбира се, най-важното беше, че се запознах с още много други запалени "книго-четящи-споделящи" - наистина интересни хора, повечето от които много далеч от професионалния книгоиздателски бизнес.
Защо всъщност ти говоря всички тези неща?
Първо, миналата седмица открих, че "Аз чета" въобще не първият групов блог с подобна тематика у нас. (В този момент официално се извинявам, ако съм присвоявал някога тази титла). Това донякъде разми едната ми мечта да съм пионер в нещо, но мисля, че вече съм го преживял.
Второто обаче е истинската причина да те тормозя с този принципно лишен от смисъл текст. (Утре заповядай пак на гости на Блогчо!). Само ден по-късно обаче дойде истинското признание за качество - в момента, в който получих писмото от Яна Бюрер Тавание, главен редактор на Capital Light, с молба екипът на "Аз чета" да се включи в подготовката на следващ(ия) брой, се почувствах... все едно съм получил писмо от Мила Бехар, с което ме уведомява, че блогът е обявен за Superbrand на годината.
Въпреки че "Казвала ли съм ти някога, че се гордея с теб?" от подходящия човек свърши също толкова работа. Дори повече.
В крайна сметка си мисля, че все пак си струва. Да знаеш, че има нещо, което си започнал сам с много любов. Показал си постоянство. Привлякъл си още ентусиасти за каузата. Направили сте нещо наистина голямо, колкото и малко да изглежда на фона на останалите неща от живота.
Мда, думата "живот" тук дойде съвсем естествено и много на място... Защото чрез "Аз чета" и споделянето чувствам, че вдъхвам живот на книгите, които отдавна са превзели ежедневието ми...
Прочети

22 ноември 2007

На Беби

Виж това клипче. Няма друго такова:

Прочети

Мда... Вече има и спам на български...


Прочети този текст:

Predlozhenie za angazhiment, brak Navyn
sys men v Paris, otgovor ako e interesuvan
na anglijski ezik, frenski, ispanski, germanski,
az ne govorja bylgarin (kirillicheskij)
i avtomatichen onlajn translator no
to ne e syvyrsheno .. .

Roberto (Paris)

Reply back if interested in my proposal
of commitment abroad with me in Paris
in your actual life.

My letter:

http://mae.blogsarena.com/328/en.html

Текстът е от подател с име Roberto и subject Моето дете. Е, интерет вече не е същия - имаме си спам и за българи...
Прочети

17 ноември 2007

Вечерна идилия

Странно защо, но обичам събота следобед, почти вечер. Ей така - около 5-5.30. Навън вече е тъмно, пердетата са дръпнати и в стаята свети само лампичката на тонколоните. Единственото, което се чува, е бръмченето на вентилатора на компютъра и нежна музика.
Изглежда някак самотно. Но понякога човек има нужда единствено от самота. Моменти, в които да остане насаме със себе - без да мисли за каквото и да било, без да се натоварва с излишни емоции. Просто шепотът на мелодиите и нежните думи от лириката на класическите рок-балади...

Едно време живеех на третия етаж. Под апартамента ни минаваше главната улица. Всяка вечер чаках Таткоц да слезе от автобуса и да сляза да го посрещна. Така си спомням детството си - качен на перваза на панорамния прозорец, слушащ Величко Конакчиев по "Хоризонт" и гледащ колите през запотеното стъкло. После се преместихме в къща. Вече не беше толкова интересно през прозореца. А и бях доста по-голям от самия прозорец.
В гимназията квартирата беше къщичка с двор. Много красиво място, напомнящо ми къщата ни в Шумен. Ако още нямаш представа как изглежда, вината не е моя, отправял съм хиляди покани да ходим. Та, в Търново стаята беше навътре в двора и точно по това време беше прекрасно да лежиш на леглото под отворения прозорец. Радиото пуска някаква комерсиална музика, но дори не му обръщаш внимание. Просто се наслаждаваш на вечерната идилия.
Идва ред и на студентските години - първо на петия етаж в старото общежитие. О, да! Събота вечер, уговорката е за по-късен час, а съквартирантите са някъде навън... Слънцето залязва някъде зад Витоша, небето е синкаво-оранжево, а дъждът чука по прозорците. Чува се готиният рокърски глас на Бред Арнолдс от "3 Doors Down". Книгата е току-що затворена, очите също бавно-бавно се затварят...
Реалност. Първи етаж. Решетки. Никаква светлина. Дръпнати завеси на остъклената тераса. Запалена свещ с аромат на екзотични плодове. "Very Best And Beyond" на Foreigner. Загряваме за концерта. Нощта наближава. Няма носталгия. Само малко красиви спомени.
Прочети

16 ноември 2007

Писмо за Америка

Обещаната дълга серия "Писмо от Америка" всъщност се оказа само в две части. Нищо, ти разбираш кореспондентите, които все пак са били в "Страната на неограничените възможности" не за да пишат за Блогчо, а аз да изкарат някой друг лев, да видят малко свят и всякакви такива причини... След първата част, предизвикала сериозна дискусия, дойде време и за обобщителния материал на Краска. Отново не редактирам. няма и смисъл от редакция, когато някой е искрен. Другото е само фалш. Всъщност, едно нещо не ми хареса и си позволих да го редактирам, надявам се да ме извиниш - Чочи беше написано с малка буква. ;) (Тодор не е Тоди, а Тодор Божинов - един от най-усърдните коментатори на първия материал от поредицата).
Следва един искрен монолог за живота далеко от родината, за макдоналдса и специалн
ото меню за кучета-баровци, за порноиндустрията и бирата с ниско съдържание на алкохол. 100% Краска, наслади й се:

Чочи, нищо особено не се случи... Не превзехме Белия дом, не видяхме Britney Spears, въпреки че доста писаха за нея и за това колко е съсипана... И все още на JFK в Ню Йорк ще ти събуят обувките преди да ти видят лицето... Нищо не е такова, каквото не е... Това е Америка 2007 г. И кажи на Тодор, че американците не само че предпочитат да се хранят в Macdonald`s... Те наистина lovе it… Не защото е бързо, не защото е евтино... А, защото, тук е много прав, на тях не им пука, че се хранят нездравословно... А когато ние отидем там, и на нас не ни пука... Започва да ни пука след като се завърнем с 10 килограма по-тежки, защото, за щастие или не, тукашните мъже всъщност им пука, когато приятелката им заприличва на буренце. Чаровно до някаква степен, ама...
Като ти писах, че американците са кухи, нямах намерение да споделям някаква негативна теория за тях... Никога не съм преценявала хората така... Американците са готини по свой начин, но между нас и тях зее огромна дупка и честно казано, в много отношения вече сме ги стигнали, даже сме напред... Просто не са щастливи..., ако за теб щастието е постижима категория, защото за мен е. Скучно им е. Поне на средностатистическия американец... Нямам наблюдения върху другите.. Тодор може повече да ти говори за тях. Аз общувах с обикновени хора. Вярно, че карат по две коли още на 19 години (не звучи особено като за обикновени хора) и още по-вярно – не само, че могат да си позволят да не завършат образованието си, по-лесното и по-логичното е никога да не го започват... Е, какво от това? Хемингуей не е завършил някакво специално образование, но е гений. Да, ама Хемингуей е четял по 12 часа на ден.
Струва ми се обаче, че образованието не е най-същественото ни различие. То е априори зададено като следствие от икономическите ни различия, историческите, а дори и от факта, че живеем на различни континенти... Другото просто се усеща от тези, които имат чувствителността да го усетят. Може би аз съм една от тях.. Минута време едва ли е достатъчна, за да опознаеш някого, ала ако този някой „минава през теб” по три пъти (сутрин, обед и вечер, та понякога и през нощта) на ден, в продължение на 4 месеца... Това са 720 минути. Има две основни преимущества на работата на Drive-thru: упражняваш си английския език и другото, то не знам доколко е преимущество – ставаш свидетел на неща, които не би могъл да видиш в нормална ситуация. Американците са самотни... Затова имат толкова много домашни любимци, затова именно и ги обличат в човешки дрешки... Видях куче в детска количка, друго носеше очила и терлички. Говорят им като на бебета, поръчват им special order, защото, за разлика от хората, животните (особено кучетата) имат вроден усет към опасната храна. Няма лошо в любовта към косматите четириноги. Аз ги обожавам. Имала съм три кучета в живота си, смятам да имам още... При американците сякаш обаче тази привързаност е странна.. Не я харесвам, но я разбирам.
Що се отнася до любовта между хората... Тя не зависи от време и пространство... И все пак... Да си на 22 години, да си два пъти развеждан, да имаш дете от последния си брак, да чакаш второ от мъжа, с когото живееш сега и всъщност, за когото не възнамеряваш да се омъжваш..., си е истински латиноамерикански сериал. Имах възможността да „изгледам” дори и края му. Не е happy end.
И още нещо... Не знаех, че Америка е люлката на порното. Благодари на Тодор за информацията. Трябва ли да значи това, че хората са „задоволени”? Все още си мисля, че порното е привилегия на самотните и на мъжете (защото те не обичат, или по-скоро не могат да бъдат самотни), а не на онези с постоянен и разнообразен интимен свят. Освен всичко друго не става въпрос само за сексуална незадоволеност... Липсата на всякакъв род емоции също може да те кара да се чувстваш незадоволен...
А да живееш хубаво... Знам защо съм го написала, Чочи... То няма нищо общо с американците, нито с Америка... И – да, сантименталност е. Когато си толкова далече от вкъщи, когато толкова много хора ти липсват, когато имаш една половинка ден почивка, когато пиеш биричка, макар и само 3 %, тогава именно си даваш сметка колко ти е било хубаво и колко малко ти трябва, за да бъдеш щастлив, след като се прибереш...
Прочети

06 ноември 2007

Май ще стоя гладен...

Прочети