събота, 17 ноември 2007 г.

Вечерна идилия

Странно защо, но обичам събота следобед, почти вечер. Ей така - около 5-5.30. Навън вече е тъмно, пердетата са дръпнати и в стаята свети само лампичката на тонколоните. Единственото, което се чува, е бръмченето на вентилатора на компютъра и нежна музика.
Изглежда някак самотно. Но понякога човек има нужда единствено от самота. Моменти, в които да остане насаме със себе - без да мисли за каквото и да било, без да се натоварва с излишни емоции. Просто шепотът на мелодиите и нежните думи от лириката на класическите рок-балади...

Едно време живеех на третия етаж. Под апартамента ни минаваше главната улица. Всяка вечер чаках Таткоц да слезе от автобуса и да сляза да го посрещна. Така си спомням детството си - качен на перваза на панорамния прозорец, слушащ Величко Конакчиев по "Хоризонт" и гледащ колите през запотеното стъкло. После се преместихме в къща. Вече не беше толкова интересно през прозореца. А и бях доста по-голям от самия прозорец.
В гимназията квартирата беше къщичка с двор. Много красиво място, напомнящо ми къщата ни в Шумен. Ако още нямаш представа как изглежда, вината не е моя, отправял съм хиляди покани да ходим. Та, в Търново стаята беше навътре в двора и точно по това време беше прекрасно да лежиш на леглото под отворения прозорец. Радиото пуска някаква комерсиална музика, но дори не му обръщаш внимание. Просто се наслаждаваш на вечерната идилия.
Идва ред и на студентските години - първо на петия етаж в старото общежитие. О, да! Събота вечер, уговорката е за по-късен час, а съквартирантите са някъде навън... Слънцето залязва някъде зад Витоша, небето е синкаво-оранжево, а дъждът чука по прозорците. Чува се готиният рокърски глас на Бред Арнолдс от "3 Doors Down". Книгата е току-що затворена, очите също бавно-бавно се затварят...
Реалност. Първи етаж. Решетки. Никаква светлина. Дръпнати завеси на остъклената тераса. Запалена свещ с аромат на екзотични плодове. "Very Best And Beyond" на Foreigner. Загряваме за концерта. Нощта наближава. Няма носталгия. Само малко красиви спомени.
За Александър Кръстев

Създател на сайта за книги и четене "Аз чета" и PR консултант в PRoPR Агенция. Член на Настоятелството на Читалище.то, преподавател по LinkedIn в НБУ и носител на званието "Рицар на книгата".

Може би ще харесаш и:

3 коментара:

  1. Не знаех, че си слушал Величко като дете... и аз го правех... и аз си имах своето време за музика във вечерните часове. Сам. Това беше някога. Сега не знам защо, но не го правя... Някак нямам потребност. Иначе прав си за последната спирка - 115 стая. Тук атмосферата не е приемлива... Така че... що да не се местм!!!:) Шегувам се...

    ОтговорИзтриване
  2. алексчо, тази особена атмосфера вероятно се крие във всеки дом в събота между 17-18 часа :) поне при мен също е така.
    поздрав: Ники :)

    ОтговорИзтриване
  3. Преди години с Марко гледахме бързащите хора.През прозореца. Валеше и ми се прииска да прибера едно човече.Забравих.За прозореца. От ръката ми изтече много кръв, но си ме болеше само за човечето.Тогава имах сърце.Предполагам, че съм го загубила временно, но знае ли човек. Стела

    ОтговорИзтриване