събота, 7 юни 2008 г.

Университетско всекидневие


Ставам сутрин и си измивам лицето. Очаква ме поредният страхотен ден. Няколко безсмислени лекцийки, няколко комплексирани преподаватели и досадни колеги. Идилия. И как да не си плаща човек с удоволствие високата такса за университета, за да получи така жадуваното и още по-ненужно образование. “Учи, мама, да станиш инжинерчи!”. Е, така, де, ама само прости като рибена чорба преподаватели-нереализирани практици не могат да ме научат на занаят. И все пак си слагам малко гел за фасон и след като съм нарамил пълната с ненужни вещи раница, се запътвам към спирката.

Мамка му, някой пак е оповръщал целия вход. Не стига, че шибaният асансьор не спира на моя етаж и постоянно трябва да слизам един етаж по-надолу, ами и сега всичко вони на джибри и стомашни сокове. Чак на мен ми се доповръща. Само дето не съм изпил огромното количество долнопробен алкохол с преналепени бандероли, като злощастния пич (ами ако е било пичка?!?), чиято десета водка е излязла да го види що за човек е.

“Идва 280, да се кача дали ще мога”. Тананикам си не особено весело, след като половин час вече чакам на претъпканата спирка. Който пее, зле не мисли ли? Я да посмее оня льохман с грозната цайсата приятелка да ме настъпи още веднъж, пък да видим кой ще е по-грозният от тях двамата. Брех, най-накрая идва скапаният автобус. 94, разбира се, на кого да му е гадно. Айде, ще се кача. Само дето ще трябва да сляза още на Спортната палата, че иначе има да се влачим със скоростта на костенурка до следващата спирка. Айде, бе, бате Бойко, направи метрото, че ми писна да пътувам по 2 часа на ден. Изчетох всички книги на света, докато пътувам 4 години от Студентски град до центъра. Нали въртиш света, една инфраструктура в София ли не можеш да оправиш? Пу, да е...

Лекцийка? Страхотно. Не стига, че даскалицата се бави всяка седмица с по половин час, и Киро пак не се е къпал, че вони от 100 метра, ами и за днес имаме някакво контролно. Ама кой да прочете в блога на курса, вместо да седи в скайпа. Заеби, добре, че съм умен, че поне да скалъпим там четворче. Що ли ми трябваше да се набутвам в тия семейни общежития с Копелето, че сега да треперя като девствена осмокласничка над по-малката си сестра в мъжка гимназия за бала в края на годината. И поне да се бях записал на спорт, че щеше малко да повдигне успеха.

Айде, мина и това. Даже не се наложи да я гърмя – каза, че й е противно да ни гледа, все едно сме рецидивисти и си излезе. Та всички почнаха с рецидивите – листа, джиесеми, пищови. А, бе, идиоти, що не седнете малко да почетете, а? Нищо, на есен има пак сесия, псправителна. До ликвидация няма да го докарате – слаб (4) пак е хубава оценка.

По дяволите, какво пък иска сега шефката. Мда, иди тук, иди там. Ми хубаво, нали съм момче, защо да не съм момче за всичко. Ама идва края на месеца-а-а, бонусчето ще си е бонусче. И онзи ден така си обиколих половината село София, щото в офиса нямаше от любимите сладки на най-големия ни клиент. Иначе си е изискан пичът – тия ореховки ги продават само в два магазина в Софето. Единият е до нас и беше затворен. Познай – другият е чак в Обеля, да му се не види. Собственикът му явно е гений – да ти имам предприемчивостта в това да забуташ магазин за редки стоки в най-умрялата част на града. Сигурно живее в Овча купел , а централният офис е в Младост 4. Поне да съм сигурен, че е наистина толкова тъп, колкото изглежда.

Така. 6 часа, отдавна трябваше да съм се измел. Я, пристига още работа. Чудесно. Дали да не поискам да ми купят служебен ноутбук, че да си нося работа и вкъщи? Ама поне ще мога да ползвам свестен компютър. Този път е ОК, мога да остана до 8, 'щото проектчето си струва. Ама пък и стилно го направих. Айде сега, гарата. Пък и позакъсняването си е оферта – идва с утехата, че задръстването е понамаляло и освен ако шофьорът не е пълен олигофрен и не се появят двама-трима малоумни контрольори, пътуването към Щутгарт може и да не е чак толкова зле. Не познах. Ама да го духате, вчера чаках половин час на опашката пред бюрото на шибаната ви компания за градски транспорт и си извадих карта.

Ало, да, как си, Копеле? Освен хляб и краставици друго искаш и? А, бе, казах ти да спреш с тия консерванти. Не, и вино няма да ти взема. Тая вечер ще доизпием водката, дето стои от 3 месеца под масата, че е срамота. В манастира не може да е чак толкова зле. Айде, като се прибереш ще цъкнем някоя и друга игра на карти, звъннал съм на Митака да взема мацката и да правим четворка.

И що така ми се спи, бе, мамицата му. Вярно, че не си е работа да седиш до 3 всяка нощ и да ставаш в 7, ама това е: Студентски живот, ах, сладък живот. Той и университетският си е все същият – пълен буламач. Образованието ни е такова, какъвто ни е и алкохолът – и без това най-големите потрeбители са студентите. Ама и на нас скоро ще започнат да ни пишат фалшиви книжки вместо фалшив бандероли. Нали ще станем менте-професионалисти.

ОК, стига толкова за днес, че съмна. Щото за утре е ясно – ставане, баня, даскало, работа, поркане. Университетско всекидневие.

За Александър Кръстев

Създател на сайта за книги и четене "Аз чета" и PR консултант в PRoPR Агенция. Член на Настоятелството на Читалище.то, преподавател по LinkedIn в НБУ и носител на званието "Рицар на книгата".

Може би ще харесаш и: