| |
Четвъртък, Май 29, 2008 @ 9:02 AM
 И ще има едни лодки, едно шампанско, едни калиакрии...Етикети: 2008, места, спорт
Сряда, Май 21, 2008 @ 1:39 PM
Това ревю пуснах в блога на Петко, където вече също пиша, преди малко повече от седмица. От тогава насам само разпространявам албума наляво-надясно. Не знам дали издателите на 3 Doors Down у нас вече са продали толкова копия, колкото аз съм подарил на хората. Но това е друг въпрос.
3 години след третия си студиен албум 3 Doors Down се завръщат. С 3 Doors Down. Четвъртата тава на рокаджиите от Ескатаупа, Мисисипи ни връща към старите спомени за тежките китари във вариант от три врати по-надолу. Чакаме я толкова дълго и в крайна сметка имаме щастието да я слушаме я повече от седмица преди официалното й пускане на пазара.
Силно начало, класическа същинска част, последвана от китарен екстаз и успокояващ край. Едноименният албум на 3 Doors Down е една истинска рок-тава в сонатна форма.
На първо слушане като нищо може да си помислите, че сте с последното от Nickelback, но тази илюзия изчезва в първия момент, в който се усетите, че си припявате “I think I'm better off alone these days, these days...”.
И с право. Началото е като отнасяне с експресния влак София-Варна (именно с Train), а след това продуцентите са подредили и излезлите вече два сингъла – посветения на американските морски пехотинци Citizen/Soldier и съвсем пресния It's Not My Time.
Американците и този път са заложили на две от основните теми в дискографията си – себеоткриването и отдадеността към другия. Бързо става ясно откъде идва леко комерсиалната нотка - основната им аудитория са тийнейджърите. Тепърва започват да търсят истинската си същност, защо да не го правят с 3 Doors Down и Let Me Be Myself, These Days и Runaway.
През целия албум човек чака балада от рода на “Landing in London”. И тя се появява едва с последния трак. От онези, които само 3 Doors могат да правят. Със силна акустика и дрезгав Бред Арнолд в She Don't Want the World те показват защо са 3 Doors Down.
Едноименният четвърти албум на 3 Doors Down е отдавна в най-големите торент тракери, а на пазара е след 20 май. Сега можеш да си го изтеглиш тук. Етикети: култура, музика, творчество
Понеделник, Май 19, 2008 @ 9:46 PM
Моите каки ги познаваш. Снощи обаче отидох да видя леля ти. Леля ти Кайли. Нещо не бях особено ентусиазиран, а и най-малкото ми желание се изпари в събота вечер, след като в просъница успях да извъртя веднъж и половина последния й албум "Х". Бях почти напълно сигурен, че ако изпее повече от 5 песни от него, ще се тръшна на тревата.
Не стана. Кайлито май изпя 7 нови парчета, но 4 от тях ми бяха поносими. Ей-толкова ми остана, както се казва. Но пък със Зорничка такива танци му ударихме - нито Мирко от Каризма, нито Деси Тенекеджиева, нито Владимир Каролев успяха да скрият усмивката от лицата си. Ама и аз бих се усмихвал - ако някой ми беше казал 2-3 часа по-рано, че ще се забавлявам така - цъ, нямаше да му повярвам грам.
Оказа се, че на кака също не й е харесало чак толкова. Как да стане - първият половин час не успя да се усмихне нито веднъж. После била "засияла", но как да е иначе - 25 хиляди, които я чакат 20 години вече, да крещят "Kylie, Kylie" не е малко. Накрая каза (изпя), че трябвало да бъде много "лъки", ама не й личеше нещо. Да се усмихва малко повечко на хората, не трябва с лошо. Едно е да си звезда, друго е да се мислиш за звезда, но и трябва да можеш да задържаш хората до себе си.
Леля ти още е хубава. Моите каки обаче са по-хубави - усмихват се по-често и обичат по явно. Кайли да се учи от тях и като реши пак да ни пее на стадионче, да се обади.Етикети: 2008, звезди, музика
Сряда, Май 14, 2008 @ 1:28 AM
На 17 май от 18 до 24 ч. е Нощта на музеите. Търся си някой да обикаля с мен.
Утре ще разгледам по-обстойно програмата и ще допълня инфото.
Допълнение @ 15.05., 00.42
Малко се оказва съвсем обикновена вечер, което доста му смъква от романтиката, но все файдица. Дано идат повече хора, отколкото на Дните на свободното слово.
Програмата е следната:
19.30 - СГХГ - Изложба на Пиер и Жил
20.00 - НАИ с музей при БАН - Изпълнение на ансамбъл с класически китари на НМУ "Любомир Пипков"
21.00 - Галерия НХА - Пърформанс Тransfusion
22.00 - СГХГ - Концерт на Gravity Co.
23.00 - НГЧИ - Пърформанс, посветен на Марсел Марсо (дано го хванем, инче ще гледаме, каквото дават), и изпълнения на Ян Гарбарек
24.00 - Нах хаузе ге'ен. Аз черпя тахито.Етикети: 2008, x4o, култура
Четвъртък, Май 08, 2008 @ 7:21 PM
Имало едно време... много, много отдавна... А може би не чак толкова, може би и до днес го има... Но все пак...
Имало едно време един млад мъж на име Габриел - красив и много чувствителен. Сърцето и душата му били толкова големи, че в тях той побирал всички чувства. Той познавал и изпитвал всички борещи се в него емоции и понякога това го обърквало...
Един ден той силно си пожелал да успее да разбере кое е най-важното чувство. И толкова силно го искал, че самите чувства решили да му дадат отговор и започнали да го напускат, за да му покажат кое е най-важното чувство.
Първо го напуснал Егоизмът.
-Защо си отиваш...?
-За да бъдеш по-всеотдаен към хората - отговорил Егоизмът.
След това си тръгнала и Суетата.
-И ти ли не си най-силното чувство - попитал Габриел.
-Не съм! Аз ти помагах да видиш красивото в себе си, но често ти пречех да откриеш красотата в другите...
След Суетата си тръгнала и Глупостта.
-А ти ,защо си отиваш...!?
-За да остане Познанието и Любопитството да търсиш и опознаеш всичко ново и важно в света.
Тъгата трудно се решила да напусне сърцето на младия мъж, но го сторила, защото трябвало да направи място на най-силното и красиво чувство.
-Защо си отиваш ,Тъга...?!
-За да не чувстваш Болка и Самота. Ако остана, никога няма да разбереш кое е най-важното чувство...
Тогава младият мъж си помислил, че най-силното чувство е Щастието. Но точно в този момент и то го напуснало. Габриел бил смутен:
-Почакай ,Щастие! Когато Тъгата ме напусна, бях сигурен, че ти си най-святото чувство. Защо и ти ме напускаш, защо си отиваш. Какво остава след теб?!
-Отивам си, защото най-силното чувство ще ти даде повече щастие, отколкото дори аз бих могло да ти дам.
Мъжът се почувствал объркан. Започнал да търси в душата и сърцето си. Чувствал се празен, не откривал нищо. Всички чувства си били отишли. Точно когато щял да се откаже да търси най-силното чувство в едно тайно малко местенце в сърцето си открил нещо непознато.
-Какво си ти-попитал плахо
-Аз съм най-важното и силно чувство.
-Как се казваш?!
-Казвам се ЛЮБОВ!!!
-А защо се криеш тук?!
-Чаках да ме откриеш...!
-Винаги ли си била тук?
-Да! Понякога те натъжавах, понякога те правех щастлив. Но в добри и в лоши времена винаги бях тук... до теб и със теб,защото само обичащият е способен да разбере колко велика е ЛЮБОВТА...!!!
Магдалена Иванова, 8 май 2008 г. Етикети: (не)равносметка, живот, творчество
Вторник, Май 06, 2008 @ 7:17 PM
 Там ли си?Етикети: медии, общество, СУ
Четвъртък, Май 01, 2008 @ 1:57 PM
Направих го!
|
