събота, 7 юли 2012 г.

Наръчник на националния състезател

Българските спортисти са малко особени - гледат батковците си от чужбина и се объркват; прекарват повечко време по увеселителните заведения и се бъркат още повече; понякога ги "трансферират" в чужбина и започват съвсем съвсем да се объркват...

Това тяхно объркване се случва най-често около участията им в националните отбори, така че им предлагам един кратък наръчник за национални състезатели, с който да са подготвени за този голям "шок", наречен покана за националния отбор:

  1. Научи химна на страната си. Никой фен по света не го прощава на националните спортисти, освен може би испанците. Но те си имат обективна причина.

  2. Гони целта си докрай. Всяка топка, всеки метър е важен, така че, ако не ти се мърда много-много, взимай пример от германците и англичаните, които гонят целта до последната възможност. (И не, онази топка НЕ излизаше в аут!)



  3. Никога не си позволявай да симулираш игра пред родна публика. Преструвките и сметките на дребно може да вършат работа, когато националният отбор гостува и състезанието се предава само по телевизията, но никой в залата или на стадиона няма да ти прости размотаването по терена и лекото пресягане, когато трябва да скачаш и да се бориш като лъв.

  4. Съдията не ти е виновен. Да, научи това - треньорът ти в първенството може да си позволи да праща поздрави на съдиите след всеки мач на клубния ти отбор, но твоята работа е да изпълняваш решенията му на терена и да си играеш играта.

  5. Феновете не се интересуват от парите, които взимаш. Поне това не интересува голяма част от хората, които застават със затаен дъх пред телевизора, всеки път, когато има национални състезатели на игрището. Така че ще трябва да потичаш още няколко минути 5-6 пъти тази година.



  6. За страната си трябва да играеш със сърце. Което прави отказването на покана за националния отпор нещо като грях. Да, знам, че е нечестно, но иди обяснявай на някакви си милиони фенове... Пък и какво - не искаш ли да си като Меси, който винаги играе за националния си отбор без значение от десетките мачове за Барселона всеки сезон?!




Искрено се надявам това кратко наръчниче да достигне до когото трябва, та да спрем с примадонските изпълнения. Когато става въпрос за националния герб, сърдити няма как да има.
Прочети

петък, 6 юли 2012 г.

За музиката като социокултурно определящ фактор

Снощи, докато Германия опитваше да мачка САЩ в един от геймовете от Final Six на Световната лига по волейбол, наблюдавах внимателно треньора на американците по време на техническа пауза. 'Calm down boys, we can take the set, we're taking it, no problem! Just move your feet, move your feet!'



Така типично по американски и с комбинация от мотивационните техники на Мохамед Али, Алън Найп си вкара момчетата на терена да продължат да се борят. Няма палячовски изпълнения, няма навивания от типа "Най-големите сме" - само спокойствие и позитивна енергия.
И понеже прозорецът беше отворен, нямаше как да не чуя минаващия в това време по Оборище автомобил с надънена чалга-песен. И схванах къде е разликата, една напълно социокултурна разлика, така да се каже...
Повечето американски песни, които можеш да чуеш, са за любовта, за постигането на целите, за даването на всичко от себе си, за изправянето след като си паднал, та дори и за късмета. Повечето български песни (а чалгата е 90% от музикалния бизнес, знаем добре) са за чукането на другата, за поредна изневяра, за разбити сърца, за престъпени правила, за мускулести красавци, които не могат да бъдат достигнати.
И какво - подиграваме се на американчетата, които имат самочувствието на представители на силна нация, която може да мачка всичко, а всъщност възпитаваме (или по-скоро възпитават) децата ни да бъдат конформисти и комплексари, със съзнание на смачкани от живота още на 12.
Мерси ви за role-model-ите...

Прочети