събота, 28 февруари 2015 г.

Заспивате ли изобщо, товарищ Путин?


Денят ми започна с новината за убийството на руския опозиционер Борис Немцов в Москва в петък вечер. Признавам, не следя отблизо вътрешната политика в Русия, но имперските амбиции на другаря Путин задържат вниманието ми от много време насам.

Само две седмици след интервюто си за "Събеседник", в което казва притесненията си, че Путин ще го убие, Немцов бе застрелян съвсем близо до Кремъл. И както написа тази сутрин в блога си Илиян Василев, бивш посланик в Русия, с убийството на опозиционера "беше премината една червена линия, която отделяше управлението на президента Путин от най-мрачните страници в най-новата история на Русия - периода на Сталин."

Харесва ми тезата, която Василев споделя няколко реда по-надолу - че дори не е било нужно другарят Владимир Владимирович да дава лична заповед за разстрела на Немцов, защото имперската му политиката вече е довела до създаването на достатъчно неформални групи, които сами биха се наели с подобно покушение.

Звучи ли ви познато? Политиците у нас дълги години (но с особена сила през последните няколко) мълчат публично за съществуването на гражданска опозиция. Същевременно обаче по времето на правителството "Орешарски" насъскваха маргинални групи срещу протестиращите и създаваха страх от личностни саморазправи с фатален край. Нерядко с такива заплашваха и анонимни профили в социалните мрежи. Сигурен съм, че подобни мисли имат и поддръжници на кабинета "Борисов 2" към хора, които имат разумни аргументи срещу политиката на настоящата власт.

Убийството на Борис Немцов ме връща половин година назад към периода, в който помагахме на Николай Кобляков да получи справедливост у нас. Живеещият в Париж руски дисидент с френско гражданство беше задържан на летището в София в края на юли заради издадена по искане на Москва "червена бюлетина" от Интерпол. В онзи момент България се оказа единствената държава от над половин дузина страни, посетени от Кобляков след тайното издаване на бюлетината, която се поддаде на натиска от Кремъл и го арестува. Борихме се над 3 месеца със съдебната система и сякаш никой у нас не искаше да чуе, че арестът е политически мотивиран и екстрадицията на Николай в Русия може да доведе до неговото убийство.

Каузата ни успя - днес Николай е свободен и надявам се щастлив във Франция, но моето безспокойство остава все така на линия. Защото очевидно това е политиката на Путин - преследвай противниците си докрай, има кой да свърши черната работа.

Само едно не ми е ясно - съвестта позволява ли Ви да заспите изобщо, товарищ Путин?

Текстът е публикуван първо на btvnovinite.bg
Прочети

понеделник, 16 февруари 2015 г.

Всички говорят за... Петдесет нюанса сиво, Емил Конрад и колесника на Бойко

Малии, отдавна си мисля да направя в блога една рубрика изказване по важни теми, та най-накрая се престрашавам. Вече е официално - във "Всички говорят за..." ще се изказвам по темите от последните няколко дни, по които вече така и така всички са се изказали. Хайде да видим, започваме с филма по книгата "Петдесет нюанса сиво", малко за влогърът-не-писател Емил Конрад и с кръжащия над София полуфалкон на правителството.



Започваме с "Нюансите". Единственото, което знам за тази книга, освен имената на главните герои и наличието на връзване и бой по време на секс, е, че всякакви хора са луди по нея. Едно време си я четяха тайно, сега с гордост си я купуват в книжарниците. Всъщност, филмът освен дългоочакван, едва ли е нещо повече, предвид всички отзиви досега. Но какво пък - малко guilty pleasures за всички нас. Да, гледаше ми се още в петък вечер, но не, няма да дам пари за тази бозица. Ще се гледа вкъщи в добра компания (не обещавам, че компанията няма да е завързана ;) ).

Стигаме до немилия недраг Емил Конрад, чийто най-голям грях тази седмица бе достигането на петцифрен тираж на дебютната му "не-литературна" книга с есета за живота в училище. Направо се поцепиха хората да обсъждат момчето - как бил пошло поп явление, според едните, но пък бил герой на децата, според другите. А междувременно същите тези деца се трупат с опашки със стотици, заради едното селфи с Емо.

Face it, тези два примера са две страни на едно и също явление - хората са хора, защото имат нужди, без значение от възрастта си. Застаряващите дами имат нужда да изживеят фантазията си за доминиращия богаташ, който ги пляска от време на време. Дребосъците пък искат да имат приятел от "големите", който да им говори с простички думи нещата, с които така и така се сблъскват всяки ден. И ако тези две книги ще им помогнат утре да гледат една идея по-оптимистично на живота - аз съм ОК с това. Ако случайно някой пита.

Завършваме с баш майстора - негово височество (заради непредвиденото реене над столицата миналата седмица) - льо премиер ББ. Почти сигурен съм как всички в самолета са си брояли последните мигове - не си е работа да кръжиш над собствената си къща без парашут :( Но вярвам, че това е ясен сигнал, че отлитането му от властта може и да не е чак толкова далеко. Вече 100 дни е пак начело, но промяна няма никаква и държавата продължава да стои в плен на КОЙ. И реакциите не закъсняха, разбира се.

Ще ми е интересно да разбера какво мислите и вие по тези три темички. 


Прочети

петък, 13 февруари 2015 г.

Блоговете и клозетната публицистика


От близо седмица мили хора ме поздравяват в LinkedIn за годишнината от създаването на този блог. Защото в книгите за дигитален маркетинг пише, че е редно да си сложиш допълнителна месторабота Blogger at MyWebsite.com в бизнес мрежата, ако си развиваш такова лично пространство. 9 години. 9 дълги и разнообразни години. Защото всичко започна, когато да имаш блог не беше модерно, а беше по-скоро нужда.

В моето начало, преди почти 10 години, блогове имаха двама-трима политици. За изборите през 2009-та вече бяха десетки. През 2013-та почти всеки кандидат за депутат или местен управник имаше и блог, и фейсбук страница. Единствените, които оставаха живи след всяка кампания, бяха блоговете, създадени да разхвърлят интриги - политически и обществени. Мартин Димитров имаше страхотен блог, после стана лидер на СДС, мина на нов домейн и накрая го изостави. Същото се случи с блога на Николай Младенов на български (но пък той вече списва такъв на английски). Единствено Радан Кънев продължава да стои в добрия стар Blogger от 2007-а насам.

Има си причина за това и тя е чисто технологична - блоговете вече западат. Заради популярността на Facebook и заради това, че е много по-лесно да достигнеш през страницата си в социалната мрежа до своите последователи, отколкото да ги придърпващ да влязат в блога. Push срещу pull комуникация.

Затова и днес повечето (новосъздавани) блогове са по-скоро средство да монетизираш. Да монетизираш популярност, комерсиалност, а най-вече политическата си нищета. Бареков си направи блог, вероятно посъветван от свой близък другар политолог, с когото имаха нещо-като-съвместен хостинг бизнес, в първия момент, в който реши да стъпва на политическата сцена. И там, разбира се, той громеше всички свои противници, докато трупаша маса "абонати" за популистките си текстове и след това за бюлетината с хиксче. След това и Бойко Борисов не остана назад. Само преди месец-два пък друг стожер на политическото статукво е подал заявка за престижната значка "блогър", точно толкова лесно, колкото близо две години раздава значки "протестер" с възможно най-негативната конотация в онлайн бухалката си с роботизирани броячи за посещенията.

И както Бареков опитваше да убива бизнеси и да проваля избори в "блога си", сега и трибуквеният бард ще разпространява клозетната си публицистика и в блогосферата. Ще четем за платени всякакви, за това по колко много сестри имат, ще разбираме за всичките им ненаправени грехове, та и ще се дивим на пищния и талантлив език, пуснат във вентилатора.

Ясно е докога - докато свършат парите. Само не ми стана ясно защо темплетът на блога не е кафяв...
Прочети

неделя, 8 февруари 2015 г.

Футболният свят - в телефона ти с First Touch Soccer

Аз съм момченце. Означава, че от време на време имам нужда да си поиграя. И честно казано, рядко нещо отпуска повече от бърза игра на телефона - имаше колички, карти, 2048, дори и бокс. Но нищо не се е задържало в iPhone-a толкова време, колкото адски сполучливата First Touch Soccer на британското студио First Touch Games.


Сега, имам прилично дълга история с First Touch и на двете основни платформи - прекарал съм доста време с Dream League Soccer и Score! за Android, но последните две версии на FTS за iOS са просто много добри (с мобилните варианти на FIFA и PES така и не се разбрахме). Можеш да играеш с футболистите, да селектираш отбора, да тренираш, да си наемаш треньори и да купуваш играчи, да изграждаш тима с победите и дори почвайки със слаб отбор, няколко години по-късно да спечелиш Шампионската лига. Аз обикновено започвам със слаб тим, по възможност от втора дивизия, и трупам точки и пари, тренирам, инвестирам, побеждавам... И така :)

И ако през 2014-та беше доста по-трудно да пробиеш в голям отбор, тръгвайки с малък, втородивизионен тим, то с няколко хитрини при инсталиране на новата версия всичко може да стане бързо и лесно и да отвори пътя към грандовете.

Какво направих аз:
1) С излизането на FTS 2015 изтрих старата игра и инсталирах новата.
2) После внимателно започнах да събирам бонус монети, докато събера 4000 за VIP ъпдейт, с който всички постъпления след това да се удвояват.
3) Поиграх известно време на 2-минутни полувремена, за да вкарвам повече голове и съответно да събирам повече точки.
4) Събрах още 2000 точки за купуване на агент и станах треньор на Барселона, след което още първата година станах шампион на Испания.
5) Вече не знам какво ще е достатъчно голямо предизвикателство, след като вече мога да си позволя дори да отклонявам поканите на Реал (Мадрид) да им бъда треньор :)

Хубавото е, че с VIP-акаунта можеш да играеш от името на конкретен футболист и, признавам, голям кеф е да бележиш голове с Бербатов, носещ фланелката на Барса. Ето и няколко кадъра, като само последният от тях е с реалното разстояние на камерата, с което лично аз играя:







Разбира се, никога няма да простя липсата на Лудогорец и в тазгодишната игра. Абсолютен скандал - не е патрЕотично, колеги разработчици! Всъщност, наистина не е логично, при положение че разградският отбор влезе и в Шампионската лига, а турнирът е сред акцентите във FTS 2015. В новия вариант графиката е една идея по-слаба - лицата на играчите са много по-малко разпознаваеми, отколкото бяха при FTS 2014, но пък вкарването на голове изглежда доста по-реалистично.

И ако всичко ви звучи много лесно, само ще обърна внимание, че през миналото лято, по време на Световното в Бразилия, FTG пуснаха голям ъпдейт с национални отбори. И никак, ама никак не беше детска игра да го спечелиш, дори и да се пуснеш с Германия или Бразилия. Аз лично спечелих само два пъти - по веднъж с тези две страни.
Прочети