Обикновено сам си признавам - и за Deftones, и предния път за Metallica с 'Death Magnetic', а най-вече с една идея по-леките (ще кажеш по-лигавите) Muse, 3 Doors Down, класиците Гери Мур и Foreigner. Когато обаче ти зададат такъв въпрос, нямаш верен отговор:
"Ти пък кога втвърди така покрай Армини, Авичита и бла-бла?!"А при положение, че те закачат покрай новия албум на траш легенди, пък ти не си известен точно с "твърдите" си предпочитания за музика, малките ти тайни все някога ще бъдат разкрити. И очевидно не е станало ясно, че вече Armin не ти е интересен, а Avicii винаги те е изнервял.
Имайки предвид, че базата ми за сравнение не е особено голяма като изслушани близки представители на жанра или равновидностите му, съм идеален за това ревю - no fanboy situation. И казвам, че ‘Hardwired… to Self-Destruct’ е по-добър от 'Death Magnetic'. Вярно, неконсистентен е и му липсва голямата, незабравима балада (!!!), но пък именно в индивидуалността на песните се крие голямата сила.
И когато чуеш Ларс да рисува с барабаните в началото на 'Atlas, Rise!' и 'Now That We're Dead', направо подскачаш. А после идва и отмъщението - така де, 'Here Comes Revenge' с китарите и зловещото си видео, от което по странен начин блика нежност. Психария!
Втората част на двойния албум е сякаш по-слаба откъм запомнящи се моменти, но спокойно бих добавил и ManUNkind към зареждането.
Понеже си падам по идеално изпипания ритъм, има неща, които просто не ми допадат - като например Spit Out the Bone, звучаща ми доста самоцелно, почти като преработена от стар албум (макар припевът да не е крайно лош), та дори и уводната Hardwired. Така е, не е за мен типичният траш и това си е...
Слушай в Spotify.
 К ажи ми честно - какви бяха асоциации...){kind=link}
