неделя, 6 ноември 2016 г.

Заглушеното от клаксони върховенство на закона


Сега няма да ви занимавам с това дали съм ходил да гласувам или дали надеждите ми подкрепеният от мен кандидат поне да си мине в проценти номера на бюлетината ще се сбъднат. Ще ви занимая обаче с това, което ми се случи по пътя към свещения акт на упражняване на избирателен глас.

Улиците около Римската стена са еднопосочни и от време на време по някой тарикат се шмугва в забранената насрещна посока. Практиката ми в такива ситуации е да си спра спокойно в средата на платното и да изчакам да се върнат назад.

Днес направих същото - Чичакът (това е диагноза, а не обида или дискриминация на възрастова основа - беше на годините на баща ми) не реагира на примигането с фарове и дори си продължи напред. Разбира се, нямаше как да ме блъсне. Посочих му място на 10 метра назад, към което може да се върне, да влезе и да се разминем. Отказа. В тези 30 секунди успя и да се скара с жена си, която слезе от колата и започна да върви напред. Той студено и съсредоточено чакаше да го заобиколя.

Междувременно отзад се събраха 3 коли, които още на 10-ата секунда започнаха да бибиткат. Явно бързаха, може би да гласуват. Чичакът стоеше все така железен и съсредоточен, без да ме поглежда. Отзад започнаха да псуват, да бибиткат вече 5 коли, бибитнах и аз - Чичакът не се върна. През цялото това време аз мога да го заобиколя, това не бива да се пропуска - просто не желаех да заобикалям автомобил, влязъл в забранена улица.

Минута по-късно си дадох сметка, че нямам правилен ход освен да тръгна напред и да си подмина с подвита опашка. Дадох си сметка, че няма смисъл да снимам номера на Чичака, че на петимата шофьори отзад не им пука, защото вероятно редовно влизат в насрещното на еднопосочни улици, за да спестят половин минута заобикаляне.

Спрях до червеното комби, отворих прозореца и попитах:

Аз: Колко деца сте отгледали? На това ли ги научихте?
Чичак: Не съм минавал отдавна тук, забравих улиците.
Аз: А знакът отзад какво показва?
Чичак: (форсиране напред) 

Така че, скъпи мои приятели, все по-малък става смисълът да се хАбим - майка ни (стара) ще загуби на първи тур, за да може татко ни да подаде оставка, после ще спечели финално, за да може да си се менкат като при брат ни, а междувременно чалга референдумът ще мине. А върховенството на закона и редът ще продължават да са заглушени от клаксоните на безразличните към тях граждани.

И очевидно все по-малко можем да направим освен да не се занимаваме с това да правим добро за останалите...
За Александър Кръстев

Създател на сайта за книги и четене "Аз чета" и PR консултант в PRoPR Агенция. Член на Настоятелството на Читалище.то, преподавател по LinkedIn в НБУ и носител на званието "Рицар на книгата".

Може би ще харесаш и: