Извеждам в отделен пост от серията #каквощенаправиш отговора си на въпрос на Катя Михайлова, преподавател по комуникация в УНСС и НАТФИЗ. Тя попита в профила си във Facebook свои познати, кандидати за народни представители, "Как политиците ще помогнат на добрите преподаватели да върнат самочувствието на българските студенти, учещи в България?", а се оказа, че няма как да съм лаконичен по темата. Ето и отговора:
Всеки има различен извор на самочувствие, особено поколението Z, което сега е на входа на университета. Но държавата е най-малкото длъжник на висшето образование от гледна точка на създаването на наука във висшите училища - ако студентите се чувстват въвлечени в научните проекти, то те ще имат много повече поводи за гордост след всеки успешен проект, след всяко ново постижение. Когато виждаш, че си последен приоритет на държавата - а тази сфера общо взето през последните десетилетия си оспорва с културата този приз - едва ли има как да се чувстваш комфортно.
Влизаш трудно, а излизаш лесно, вместо да влизаш лесно, но да излизаш изключително трудно, с много работа и отличаващи се резултати и приети куп познания.
Има и един индиректен начин, който също се подценява - когато спре да е престижно да си университетски преподавател, ти няма как да предадеш адекватно магията на висшето образование към своите студенти. Тук политиците също имат силни "заслуги", макар голяма част от тях реално да са силно свързани с университетите... С ниско заплащане на висококвалифицирания труд няма как да има мотивация.
Държавата не е направила достатъчно, за да има повече чуждестранни студенти в България, държавата не е направила все още достатъчно, за да бъдат българските изследователи разпознаваеми в чужбина (нека не виним автономията за липсата на политики), не е направила нищо за това дипломите от чужбина да бъдат признавани бързо и у нас - затова специалистите, преподавали в престижни университети в чужбина, не се връщат да преподават тук: невъзможно им е.
Само ще обърна внимание, че по света отдавна погледът е насочен към ученето през целия живот, а големите бизнес платформи залагат на връзката между бизнеса и образованието - такъв е все повече случаят с LinkedIn, която аз преподавам в НБУ. В България тази връзка все още до известна степен липсва...
Оставям за накрая най-видимия проблем - корупцията във висшето образование. Когато стоящият на банката до теб колега ще си плати изпита (а често е защото му се налага заради личните "навици" на преподавателя), част от колегите, които никога през 4-те години не си виждал, също ще завършат твоя курс с отлична (отлично купена) диплома, нямаш поводи да се чувстваш успешен.
Умният човек не се гордее с лош продукт, а младите хора в България са умни. Хубаво е да им помагаме да развиват потенциала си. Спокоен ден!
П.П. Няма как да гласувате за мен в София, така че, Катя, губя гласа ти
Но във Велико Търново и Благоевград, където съм в листите на "Движение Да, България", има няколко университета на различно ниво, в които студентите влизат по различен начин и излизат с още по-различно ниво на усвоените знания. Затова съм и точно там.
Всеки има различен извор на самочувствие, особено поколението Z, което сега е на входа на университета. Но държавата е най-малкото длъжник на висшето образование от гледна точка на създаването на наука във висшите училища - ако студентите се чувстват въвлечени в научните проекти, то те ще имат много повече поводи за гордост след всеки успешен проект, след всяко ново постижение. Когато виждаш, че си последен приоритет на държавата - а тази сфера общо взето през последните десетилетия си оспорва с културата този приз - едва ли има как да се чувстваш комфортно.
Влизаш трудно, а излизаш лесно, вместо да влизаш лесно, но да излизаш изключително трудно, с много работа и отличаващи се резултати и приети куп познания.
Има и един индиректен начин, който също се подценява - когато спре да е престижно да си университетски преподавател, ти няма как да предадеш адекватно магията на висшето образование към своите студенти. Тук политиците също имат силни "заслуги", макар голяма част от тях реално да са силно свързани с университетите... С ниско заплащане на висококвалифицирания труд няма как да има мотивация.
Държавата не е направила достатъчно, за да има повече чуждестранни студенти в България, държавата не е направила все още достатъчно, за да бъдат българските изследователи разпознаваеми в чужбина (нека не виним автономията за липсата на политики), не е направила нищо за това дипломите от чужбина да бъдат признавани бързо и у нас - затова специалистите, преподавали в престижни университети в чужбина, не се връщат да преподават тук: невъзможно им е.
Само ще обърна внимание, че по света отдавна погледът е насочен към ученето през целия живот, а големите бизнес платформи залагат на връзката между бизнеса и образованието - такъв е все повече случаят с LinkedIn, която аз преподавам в НБУ. В България тази връзка все още до известна степен липсва...
Оставям за накрая най-видимия проблем - корупцията във висшето образование. Когато стоящият на банката до теб колега ще си плати изпита (а често е защото му се налага заради личните "навици" на преподавателя), част от колегите, които никога през 4-те години не си виждал, също ще завършат твоя курс с отлична (отлично купена) диплома, нямаш поводи да се чувстваш успешен.
Умният човек не се гордее с лош продукт, а младите хора в България са умни. Хубаво е да им помагаме да развиват потенциала си. Спокоен ден!
П.П. Няма как да гласувате за мен в София, така че, Катя, губя гласа ти
Но във Велико Търново и Благоевград, където съм в листите на "Движение Да, България", има няколко университета на различно ниво, в които студентите влизат по различен начин и излизат с още по-различно ниво на усвоените знания. Затова съм и точно там.
Попитай ме и ти #каквощенаправиш тук.
