Митко слезе от самолета съвсем спокоен. Започваше неговият нов живот. За какво друго би могъл да си мечтае – прилична стипендия, реномиран университет, възможност за развитие – пет години, в които да докаже на злите езици, че не е просто поредният нехранимайко, тръгнал напразно да си търси късмета в чужбина. Горд с това, че е напълно готов да посрещне новото предизвикателство, той забута куфара напред с високо вдигната глава. „Истински амбициозен млад човек”, казаха си няколко души, които задмина по пътя към изхода. „Само гледайте”, помисли си Митко.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.
