Остават само няколко дни до прекрасния момент, в който всички ще се изредим в скута на онзи неостаряващ белобрад "младеж" с имитация на екип на ЦСКА, за да го убеждаваме, че през цялата година сме слушали (я П.И.Ф., я Бритни) и не сме правили бели (освен, че не сме гласували на изборите, примерно). Обаче той не е чак толкова наивен, защото си има начин да разбира кои са най-големите палваници и кои заслужават големи подаръци (ъъъ, S-класи не съм чувал да раздава още, но пък нали ставаме "европейци" скоро, може при нас да си направи промоцията).17 декември 2006
Сантаметър
Остават само няколко дни до прекрасния момент, в който всички ще се изредим в скута на онзи неостаряващ белобрад "младеж" с имитация на екип на ЦСКА, за да го убеждаваме, че през цялата година сме слушали (я П.И.Ф., я Бритни) и не сме правили бели (освен, че не сме гласували на изборите, примерно). Обаче той не е чак толкова наивен, защото си има начин да разбира кои са най-големите палваници и кои заслужават големи подаръци (ъъъ, S-класи не съм чувал да раздава още, но пък нали ставаме "европейци" скоро, може при нас да си направи промоцията).16 декември 2006
Седмица за ново партньорство
Обещах да ви запозная обзорно с Медийния панаир във Факултета по журналистика и масова комуникация, но реших, че нещо друго ще е по-интересно. Мисля да направя кратък мониторинг на отзивите в останалата част от блогосферата.
Започвам с Роско. Поставя емоционален акцент върху участието си през седмицата, обхващайки всички събития. Девора пък вече се проявява като добър PR - още в понеделник е сложила първите реакции след откриването и е добавила акцентите от седмицата... И май всичко свършва дотук. Другите просто мълчат по въпроса.
Е, аз ще кажа още две-три неща. Тази седмица беше предизвикана от студентите, макар че част от преподавателите-организатори няма да си признаят. И то поради две причини - начинът, по който вдигнахме летвата през май с Дните на свободното слово (припомням), и срещите "студенти - преподаватели", организирани по инициатива на ФСС, които тематично бяха насочени точно към съотношението между теория и практика в преподаването във Факултета.
Благодарим си! Благодарим и на доц. Мария Нейкова, доц. Петранка Филева и Мария Попова, които бяха основен двигател. Признание и за Ивет и Меди от агенция "PRoPR", организирали първото си голямо събитие именно сега. Без тях Научната седмица за ново партньорство нямаше да е същата. Още веднъж - НАЗДРАВЕ!
Започвам с Роско. Поставя емоционален акцент върху участието си през седмицата, обхващайки всички събития. Девора пък вече се проявява като добър PR - още в понеделник е сложила първите реакции след откриването и е добавила акцентите от седмицата... И май всичко свършва дотук. Другите просто мълчат по въпроса.
Е, аз ще кажа още две-три неща. Тази седмица беше предизвикана от студентите, макар че част от преподавателите-организатори няма да си признаят. И то поради две причини - начинът, по който вдигнахме летвата през май с Дните на свободното слово (припомням), и срещите "студенти - преподаватели", организирани по инициатива на ФСС, които тематично бяха насочени точно към съотношението между теория и практика в преподаването във Факултета.
Благодарим си! Благодарим и на доц. Мария Нейкова, доц. Петранка Филева и Мария Попова, които бяха основен двигател. Признание и за Ивет и Меди от агенция "PRoPR", организирали първото си голямо събитие именно сега. Без тях Научната седмица за ново партньорство нямаше да е същата. Още веднъж - НАЗДРАВЕ!
15 декември 2006
Какво узнахме днес за бТВ
Вече повече от 5 години телевизия бТВ е една от най-обсъжданите медии у нас. Не само заради най-високия рейтинг, а и заради постоянните скандали, които се развиват около нея и нейни журналисти.
Въпреки че вчера и днес на Медийния панаир, организиран във ФЖМК през тази седмица (с подробно инфо ще се върна утре), една от най-дейните медии беше седмичника Капитал, най-обсъждана бе именно бТВ. Първо Венелин Петков призна, че телевизията изпитва огромна нужда от нови кадри, а предлагането е изключително слабо. Днес пък имахме ново 20. Цели три пъти.
Като за начало, може би за първи път в този факултет са проговори за тайната собственост на бТВ и връзката на Болкан Нюз Корп. с Красимир Гергов - и не само господинът, който стоеше зад мен (длъжен бях да се обърна и да му кажа, че във ФЖМК името на "К.Г." е мръсна дума и не се ползва) и по-късно се представи за главен редактор на голяма печатна медиа, 
а и самият бивш журналист от частния канал Иво Инджев (или "г-н Инджов", както го нарече с лапсус Роско). Въпросният ексводещ на "В десетката" и бивш директор на БТА бе поканен от доц. Весела Табакова, за да говори за "етичните стандарти и свободата на словото".
Вместо това обаче той прочете нещо, което доста от присъстващите в залата оприличиха на жална песен. С него Инджев укоряваше посегателството срещу своята журналистическа личност. Така и не узнахме защо точно пред бедните студенти избра да протестира, но дано е имало ефект пред някого. Аз лично вярвам, че е прав, но просто не уцели момента и мястото да търси възмездие и съжаление.
Третата новинка обаче просто си е хедлайн отвсякъде. "То туй наш'то момче Бареков голям палавник било,бе!". Не знам Албена Вулева колко парички е платила за видеозаписа от 13 септември 1996 г., но наистина този път е уцелила. Това вече е жълта журналистика в истинския смисъл на думата.
Истината обаче е, че срамна работа няма. Това е можело да работи тогава момчето, това е вършело. Поне не е стоял гладен милият ми Бареков. И понеже изпитвам доза съжаление и разбиране спрямо него, няма да качвам направо клипчетата, записани от "Сигнално жълто" на СКАТ, а ще поставя линкове. Защото ето така е започнал кариерата си Николай Бареков.
Ще завърша със следното: важно е един журналист да бъде обективен и честен, най-вече пред себе си, без значение откъде е започнал. (Стига началото да не е ДС.)
07 декември 2006
Продължаваме, продължаваме...
„Така или иначе, животът е движение…”, ми каза наскоро някой. Каза ми го с повод, но на мига усетих, че в случая универсалността струи от простата фраза. Осъзнах, че няма начин човек да се задържи на място за дълго време. Както се казва в рекламата на известна марка уиски, „Keep walking”. Без значение от последиците и постоянно настъпващите промени.
Срещаме се с едни, напускаме други. Разнообразяваме средата си, сменяме ареала, Целият ни живот протича в непрестанни промени и тези, които не успеят да се приспособят, просто накрая издъхват. Трябва ли обаче човек да го прави на всяка цена? Със сигурност има неща, с които не би трябвало да се разделя.
Ето три, които никой не бива да рискува да загуби, заради живота-движение:
1. Добрите приятели – по-добре е да имаш стар приятел до рамото, отколкото нов покрив над главата.
2. Любовта – бездействието понякога може да е мълчаливо съгласие. А и винаги можеш да тръгнеш напред, ако се е оказало, че търпението не е било за добро.
3. Чувството за хумор – вицът е като виното – колкото по-стар е, толкова е по-добър.
Важното е да запомним нещо: „Life is a RollerCoaster!”. Просто трябва да се повозим.
Срещаме се с едни, напускаме други. Разнообразяваме средата си, сменяме ареала, Целият ни живот протича в непрестанни промени и тези, които не успеят да се приспособят, просто накрая издъхват. Трябва ли обаче човек да го прави на всяка цена? Със сигурност има неща, с които не би трябвало да се разделя.
Ето три, които никой не бива да рискува да загуби, заради живота-движение:
1. Добрите приятели – по-добре е да имаш стар приятел до рамото, отколкото нов покрив над главата.
2. Любовта – бездействието понякога може да е мълчаливо съгласие. А и винаги можеш да тръгнеш напред, ако се е оказало, че търпението не е било за добро.
3. Чувството за хумор – вицът е като виното – колкото по-стар е, толкова е по-добър.
Важното е да запомним нещо: „Life is a RollerCoaster!”. Просто трябва да се повозим.
Последно повикване
„Молим, всички пътници да се наредят на перона в очакване на влака за Европа!”, кънтеше висооговорителят. Много се засилиха към композиращите се вече три вагона – син, зелен и жълт.
Най-голямо впечатление на един от чакащите направи фактът, че голямата част от тях се набутаха в жълтия. Имаше всякакви – и млади, и стари; и богати, и бедни; и изглеждащи интелигентно, и по-невзрачни.И всъщност и трите вагона водеха в една и съща посока – отдавна жадуваната дестинация „Европа”. Първият бе избран от оптимистите – качиха се двама-трима. Вторият бе за скептиците, десетина си го избраха. А третият просто бе претъпкан за отрицателно време – там се качиха всички, на които им беше безразлично. Искаха просто да се махнат.
04 декември 2006
House Is Not A Home
В петък се преместих. Не просто от стая в стая, а в цял нов блок - на семейни общежития. Голяма стъпка за големи хора.
Стаичката е добра - има си кухня и голяма вероятност до две-три седмици в кухнята да не се нанесе никой. Няма от какво да се оплаквам, защото ще си поживея там шест-седем месеца и сигурно ще ми се наложи да я напусна.
Обаче заради нея се разделих с близки хора. Двама от най-близките (третия си го взех да живее с мен, за пореден път). Не че не са на 5 минути разстояние. Просто вече не са на 5 секунди... Отпада възможността да ги видя абсолютно винаги, когато си поискам...
Ще ми липсват (в този аспект)... много.
P.S. Дано не сме взели с нас и Росица (домашната ни хлебарка), че всичко ще се съсипе напълно.
Стаичката е добра - има си кухня и голяма вероятност до две-три седмици в кухнята да не се нанесе никой. Няма от какво да се оплаквам, защото ще си поживея там шест-седем месеца и сигурно ще ми се наложи да я напусна.
Обаче заради нея се разделих с близки хора. Двама от най-близките (третия си го взех да живее с мен, за пореден път). Не че не са на 5 минути разстояние. Просто вече не са на 5 секунди... Отпада възможността да ги видя абсолютно винаги, когато си поискам...
Ще ми липсват (в този аспект)... много.
P.S. Дано не сме взели с нас и Росица (домашната ни хлебарка), че всичко ще се съсипе напълно.
15 ноември 2006
Дебати ли са дебатите в „Червената къща”?
Все още се опитвам да се отърся от напрежението. Бях решил да отида на „дебат” за ролята на медиите – традиционни и нетрадиционни, в президентската кампания. Без особено големи очаквания, въпреки предварително заявените лица – Юлиан Попов, Борислав Кандов, Георги Лозанов, Константин Павлов – Комитата (плюс Орлин Спасов и Боян Знеполски като модератори), знаейки, че с пасивно участие няма да остана доволен от вечерта. По-рано през деня бях отделил половин час, за да отида до „Червената къща” и да си резервирам място.
След сравнително скучните три панела (скучни, защото наистина не успяха да покрият, специално моите, а и на други участници в последвалата дискусия, персонални представи и изисквания за „дебат”), последва едно малко по-оживено общуване на тема има ли въобще адекватен отговор на политическата безизходица от страна на медиите или просто тиражите си вървят.
И тъй като мненията постепенно се насочиха към това, че нито блоговете, нито никакви алтернативни методи не могат да помогнат за развитието на гражданското общество (!?! – доста се посмях, та дори и Юлиан Попов на няколко пъти намигна и се усмихна на мимиките на учудване, които, както обикновено, включих в действие; има и малка вероятност да се е опитвал да си спомни дали не ме е виждал някъде на снимка из блоговете). И явно недоволни от опитите на Комитата и представителите на Индимедиа да разяснят все по-нарастващата роля на политическите (а и обикновените) блогове, за институционализирането на наченките гражданско общество у нас и превръщането им в действащо такова.
И разбира се, нямаше как да остана безпричастен към дебата (о, да, получи се такъв най-накрая). И след като около пет минути стисках микрофона, изчаквайки края на експозето на един от основните (си – по-късно се оказа, че съм успял да го провокирам) опоненти, с подкрепата на Мила Минева, която в ролята си на модератор на първия панел и дискусията ме „изконферансира”, успях да заявя собственото си мнение. Мхм, не знам защо бе прието толкова радушно. Може би, защото в залата имаше повече от 20 души на горе-долу моята възраст. Пък и взех страната на блогърите, които в България (грях, първоначално го написах с малка буква) все още се борят за своето място под слънцето. (Забравих да кажа, че и Еленко Еленков бе в залата.)
Кое обаче остана най-важното в края? Оказа се, че въпреки опасенията на тримата господа, които (слава Богу) заеха позицията „анти”, дойдоха при мен, за довършване на дебата. Явно бях успял да ги убедя, че в Центъра за култура и дебат „Червената къща” (казвам цялото име, понеже частта му в кавички бе повторена от въпросния господин с дългото експозе, предшестващо моето, с изключително много сарказъм). Мъжът, чието изказване изчаках най-търпеливо и забележително за част от залата, явно бе решил, че трябва да си продължим обсъждането.
И трябва да си призная, че се чувствах доста комфортно, обяснявайки на трима, явно интелигентни и загрижени за бъдещето си и своето участие във формирането му мъже. И все пак, заявявам гордо, излязох морален победител. И не защото не поискаха да повярват на Комитата и Орлин Спасов за истинската тежест на блоговете или пък понеже говореха за маси и поведение на тълпи, без да са чували за Гюстав льо Бон. А защото поискаха да поговорят с млад човек, решил да изразява мнението си по начин, който най-добре му приляга. Евентуално бяха заинтригувани от твърдението ми, че, намирайки се все още в детските си години, българското гражданско общество днес се подготвя да израсне и това ще стане, когато израснат младите хора у нас – евентуално до десет години.
Дебатът продължи и извън „Къщата”. С Георги Бонкин (за когото обикновено бих казал, че „ме е хванал за слушател”) поговорихме за перспективи и бъдеще. На обяснението си, че когато е бил на моите години, е мислел по същия начин, нямаше как да му отвърна, освен с „Предпочитам да бъда обезверен, когато достигна сегашната Ви възраст, отколкото да превърна останалите си години на жалко съществуване. Иначе би трябвало, вместо да се прибера тази вечер в Студентски град, да отида направо на гробищата, където и да се намират те.”
Заявявайте своята позиция. Тя е важна за всички. Защото не можете да знаете кой чете вашия блог.
12 ноември 2006
Когато си МетросеНсуален
За някои хора метрото представлява серия от тунели и влакчета, които се преследват и спират на някакви забавни станции през определен интервал от време. За други е просто досадна част от ежедневието, която се налага да търпят, докато се придвижват към работното място.
За трети обаче метрото е съществуване. Те усещат елементите му с всяка част от тялото си. Седалките като че ли са направени специално за тях. Сякаш абсолютно всяка реклама от билбордовете и вътрешните пана е насочена персонално за тях. Метромотрисите тракат с ударите на тяхното сърце. Дори гласът, обявяващ следващата станция, говори с най-красивия тембър. Това са специални хора – притежават специфична чувственост, характерна само за тези, които притежават големия град в кръвта си. Те са метросенсуални.
Когато си метросенсуален, просто не можеш и да си помислиш да пътуваш с друго превозно средство. Личният ти автомобил отдавна не ти служи за придвижване в града, а мисълта за маршрутка направо те побърква. Единствената причина, поради която си позволяваш да хванеш автобус или трамвай рано сутрин, е, за да се придвижиш до най-близката метростанция. Тогава започва истинската част от деня ти.
Когато си метросенсуален, чакането на влакчето не те изнервя, а дори ти доставя удоволствие. Защото метрото е мястото, където можеш да останеш насаме с мислите си, заобиколен от впечатляваща атмосфера, която някак те описва. И разбира се, от другите като теб.
Когато си метросенсуален, ти не мразиш дневната светлина. Просто за теб има по-важна от нея - светлините от приближаващата мотриса изпълват сърцето ти с радост, че отново ще се носиш в пространството по загадъчен подземен път. Предпочиташ да пътуваш отдолу. И без това след време ще прекарваш цялото си време под земята. Но теб лично този факт въобще не те притеснява.
Когато си метросенсуален, момичето, което всяка сутрин се качва на твоята станция, е най-красивото. Знаеш, че нея не я интересува дали си бизнесмен или обикновен студент, работещ на половин работен ден. Сигурен си, че няма значение дали ходиш всяка седмица на фризьор, маникюр и кола маска – дали си метросексуален. Разбрал си, че е специална, защото ти си точно като нея – метросенсуален.
Когато си метросенсуален, блъсканицата на метростанцията не те изнервя. Тя е твоят начин да покажеш, че си част от обществото. Само тук се чувстваш заобиколен от свои. Защото знаеш, че метрото е елитно. То е за хора с изискан вкус и определено не е за хора, които не могат да го почувстват. Те просто не издържат.
Когато си метросенсуален, ти оставаш, докато всички си тръгват. Цялата тълпа се засилва към ескалатора, само ти стоиш на място в очакване не следващото влакче. За теб то е символ на новото начало. Ти се променяш с такава скорост, с каквато се движи то по обратния път. Само че за теб обратен път няма – в метрото всичко води напред.
Когато си метросенсуален, само десет метра под земята се чувстваш в свои води. Защото Метрото е твой дом. Всяко вагонче е твоя собствена стая, която споделяш със себеподобните. И формирате свое микрообщество – обществото на Метросенсуалните.
За трети обаче метрото е съществуване. Те усещат елементите му с всяка част от тялото си. Седалките като че ли са направени специално за тях. Сякаш абсолютно всяка реклама от билбордовете и вътрешните пана е насочена персонално за тях. Метромотрисите тракат с ударите на тяхното сърце. Дори гласът, обявяващ следващата станция, говори с най-красивия тембър. Това са специални хора – притежават специфична чувственост, характерна само за тези, които притежават големия град в кръвта си. Те са метросенсуални.
Когато си метросенсуален, просто не можеш и да си помислиш да пътуваш с друго превозно средство. Личният ти автомобил отдавна не ти служи за придвижване в града, а мисълта за маршрутка направо те побърква. Единствената причина, поради която си позволяваш да хванеш автобус или трамвай рано сутрин, е, за да се придвижиш до най-близката метростанция. Тогава започва истинската част от деня ти.
Когато си метросенсуален, чакането на влакчето не те изнервя, а дори ти доставя удоволствие. Защото метрото е мястото, където можеш да останеш насаме с мислите си, заобиколен от впечатляваща атмосфера, която някак те описва. И разбира се, от другите като теб.
Когато си метросенсуален, ти не мразиш дневната светлина. Просто за теб има по-важна от нея - светлините от приближаващата мотриса изпълват сърцето ти с радост, че отново ще се носиш в пространството по загадъчен подземен път. Предпочиташ да пътуваш отдолу. И без това след време ще прекарваш цялото си време под земята. Но теб лично този факт въобще не те притеснява.
Когато си метросенсуален, момичето, което всяка сутрин се качва на твоята станция, е най-красивото. Знаеш, че нея не я интересува дали си бизнесмен или обикновен студент, работещ на половин работен ден. Сигурен си, че няма значение дали ходиш всяка седмица на фризьор, маникюр и кола маска – дали си метросексуален. Разбрал си, че е специална, защото ти си точно като нея – метросенсуален.
Когато си метросенсуален, блъсканицата на метростанцията не те изнервя. Тя е твоят начин да покажеш, че си част от обществото. Само тук се чувстваш заобиколен от свои. Защото знаеш, че метрото е елитно. То е за хора с изискан вкус и определено не е за хора, които не могат да го почувстват. Те просто не издържат.
Когато си метросенсуален, ти оставаш, докато всички си тръгват. Цялата тълпа се засилва към ескалатора, само ти стоиш на място в очакване не следващото влакче. За теб то е символ на новото начало. Ти се променяш с такава скорост, с каквато се движи то по обратния път. Само че за теб обратен път няма – в метрото всичко води напред.
Когато си метросенсуален, само десет метра под земята се чувстваш в свои води. Защото Метрото е твой дом. Всяко вагонче е твоя собствена стая, която споделяш със себеподобните. И формирате свое микрообщество – обществото на Метросенсуалните.
02 ноември 2006
Like A Virgin...
Днес ми се случиха няколко неща за първи път:
1. Не че е хубаво, ама държа да започна с това: за първи път от доста време пускам смислен пост (онзи за новия президент беше някак в опиянение от чуждата победа).
2. Заваля сняг за първи път тази година. И аз за първи път си спомням да вали сняг на 2-ри ноември. Ей, че пухкаво, тичам да си направя снежен човек ;)
3. Тази вечер за първи път осъзнах и почувствах много силно какво е да станеш жертва на крупна измама. Оказа се, че имам неплатена сметка от около 400 лева към роден GSM оператор, чийто абонат никога не съм бил. Най-"красивото" с влучая бе, че са причинили на баща ми deja-vu, което не е осдобено приятно. Но как да каже, сбъркали са човека. Няма да се заканвам много, но не трябваше първото ми сериозно разследване да бъде точно по мой случай. Е, ще се наложи...
1. Не че е хубаво, ама държа да започна с това: за първи път от доста време пускам смислен пост (онзи за новия президент беше някак в опиянение от чуждата победа).
2. Заваля сняг за първи път тази година. И аз за първи път си спомням да вали сняг на 2-ри ноември. Ей, че пухкаво, тичам да си направя снежен човек ;)
3. Тази вечер за първи път осъзнах и почувствах много силно какво е да станеш жертва на крупна измама. Оказа се, че имам неплатена сметка от около 400 лева към роден GSM оператор, чийто абонат никога не съм бил. Най-"красивото" с влучая бе, че са причинили на баща ми deja-vu, което не е осдобено приятно. Но как да каже, сбъркали са човека. Няма да се заканвам много, но не трябваше първото ми сериозно разследване да бъде точно по мой случай. Е, ще се наложи...
29 октомври 2006
Избрахме си го!
"Цялото село обичало този левент
и мото му станало "Жорко - президент"
Припев:
Гошко, о, Гоошко ти си наш'то момче.
Супергошко наш герой
Ти си супербой..."
P.S. Песента си е за Роско, ама Първанов го изпревари, спор няма...
