Окупация? Университетът е само и единствено ваш, на студентите

"Не знам как по-ясно да ви го напиша", колегa (много гадна дума, винаги съм я мразел) - излезте от черупката си. Неаргументираният вой срещу окупацията на СУ е "най-малоумното нещо, което беше възможно да измислите и подкрепите". Защото отговорът на тезата "Университетът не е само ваш" е "Университетът е само и единствено ваш, на студентите"

Ето няколко обяснения за неща, които може би не разбирате:

1. Университетът не е място, където човек стои на един чин и записва. Това е мястото, където да се среща с правилните хора, да обсъжда своите идеи (и о, шок, да приема понякога чуждите), да краде от опита на останалите, за да се подготвя сам за живота. Е, нещо такова се случва в момента в Ректората и окупираните зали в разпръснатите из цяла София факултети.
2. "единственият начин да се освободим от мрака, обгърнал обществото ни" е като избягаме от клишетата, най-вече от клишето да смятаме, че всичко ни се дава даром, че се полага на всички по равно и че надигането на глава е нещо много лошо.
3. Има нещо по-важно от науката - това да си способен да поставиш под съмнение всичко, което ти е наложено като даденост. Извинявам се, това Е науката.
4. Политиката и партийната принадлежност не са равнозначни. Изказването на мнение по важните теми обикновено е политика, но определено не трябва да плаши никого. Политическата, партийната агитация обаче е различна - за нейната роля тук, малко по-долу.

И няколко предложения за неща, които може би трябва да направите, за да защитите настоящата си позиция:

1. Ползвайте студентската си книжка и влезте в Ректората, за да прочетете какво пише на дъската в Зала 272 (помагам: без политическа агитация). Постойте половин-един час - ако чуете партийна пропаганда, съм готов да се извиня.
2. Идете при колегите си в окупираната зала 13 на ФЖМК и измислете начин да накарате преподавателите си да идват на лекции
3. Напишете писмо на всеки един от преподавателите си, с чиито политически възгласи не сте съгласен, и му обяснете, че имате нещо против партийната му принадлежност. Изчакайте резултата. Сигурен съм, че той ще е изразен не в скъсване на следващия изпит, а в обяснение какво и защо - просто защото да си преподавател не е политическо назначение. Не и в моя свят
4. Опитайте да организирате "контраокупация" на ФЖМК, повикайте "журналистите" Петър Волгин и Велислава Дърева да Ви изнесат лекции. Сигурен съм също, че много други "журналисти" ще дойдат да ви подкрепят на следващата сутрин, както се случи вчера. А може би греша?

Снимка: Дневник

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

#щотиетаядемокрациябе

Днес е ден на познавателни несъответствия. С други думи, на когнитивни дисонанси...

Половината от него бе заета с разговори с хора, за които качествените медии дори като фикция са нещо лошо, журналистите трябва да са бедни, а машинациите на държавата - законни. Подозирам, че у нас и ВВС с цялото й реноме на символ на медийните стандарти щеше да бъде заклеймена.

После се оказа за пореден път, че българските автори смятат за под достойнството си всяка медия, която "има наглостта" да напише негативна реценция по тяхна книга. А послъгването за замитане под килима е допустимо, стига хилядите луди фенки да не забележат.

И накрая нов катарзис - лумпенизирани депутати, пиянстващи в центъра на Брюксел, опитват да прилагат тукашните си номера на притежаващи десетилетен опит с туристи ресторантьори. Разбира се - "дръжте крадеца" е първото, което им идва на ума...

Хубаво де, 110 дни ма'аме краци по паветата и будуваме по нощите, за да показваме на хора, които не искат да си отворят очите, разни дупки в днешната ни демокрация. И в такива дни се запитваш - добре, бе, мама му стара, оти се тепаме, като няма кой да ползва истинската демокрация, за която се борим? #щотиетаядемокрациябе

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Кой? Аз! Аз МУ подадох оставката!

Post by Alexander Krastev.

106 дни слушаме въпроса "Кой?" и никой не дава еднозначен отговор... Ще му отговоря: Аз! Аз днес подадох оставката на Пламен Орешарски, защото:

- гражданите в България е крайно време да получат своята страна обратно от мафията
- е крайно време медиите в България да спрат да се чудят коя страна на палачинката е правилна (по Самуил от Не!Новините)
- знаех, че новината за оставката на Орешаро ще е първата тема, по която стената ми ще е пълна с еднозначни отзиви след 14 юни, когато всички бяха бесни
- за разлика от всички маркетинг мурута, знам заглавията на доста филми с примери за политически маркетинг освен "Да разлаеш кучетата"
- Маркес е жив

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Кой е виновен? и Как да постигнем успех? - има отговори

Когато вчера писах какво още съм можел да направя за първите 100 дни на протеста, мислех  да пиша и "да отида на поне едно професионално обучение, с което да инвестирам в бъдещето си". Nо в последния момент се сетих, че всъщност бях на едно такова, за което просто не съм ти разказал.

На "Как да постигнем пълен успех в продажбите?" на Lemon Management попаднах почти случайно, но те хубавите неща така стават, нали знаеш? И още от самото начало разбрах, че съм на правилното място: за първия един час лекторът Хари Аничкин не каза нито един съвет или правило, която да прозвучат съмнително (това си е от мен - не обичам по време на обучения някой да развива странни теории, които дори на незапознатите с материята да звучат, хм, нелогични), а цитираните методи бяха добре обосновани с познати научни теории и имена.

Чудесното впечатление от самото обучение продължи до края - строен формат, при който всяка от сесиите започваше с опознавателни игри между участниците, активиращи и наблюдателността и концентрацията (ТУК и СЕГА!), а отделните теми завършваха с упражнения за затвърждаване, след които всеки от участниците (групите са оптимални като брой) получаваше обратна връзка не само от Хари, но и от останалите "ученици".

Какво научих: как да преценя типа човек, който стои срещу мен, подходи за говорене на едно емоционално ниво с клиента, хитринки за постигане на съгласие с него. Не успях обаче да остана за частта за "затваряне" на една сделка, което си е важно от моя гледна точка.

Записах си няколко тематични книги за четене, които все още не съм си набавил, но ми изглеждат доста интересни. Не си записах почти нищо в упражнението с "хюмандизайн", защото съм далеч от тези неща (макар картата да показа интересно верни неща, хаха).

Следващата седмица предстои нов семинар по програмата Lemon Management - "Кой е виновен, когато продажбите не вървят?", и съм сигурен че освен интересен, ще ви е и адски полезен. Ето интересен тийзър за обучението:

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

100 неща, които можех да направя за 100 дни

Снощи не бях на площада - подходих егоистично, откраднах малко време за себе си и заведох годеницата си на кино. На връщане, борейки се с гузната си съвест, опитах да измисля 100 неща, които можех да правя в продължение на онези 100 дни, в които протестирам и инвестирам време и усилия в каузата "#оставка".

Ето и тях:

1. Да се оженя
2. Да прочета още няколко книги
3. Да се прибера при родителите си поне още веднъж
4. Да намеря още поне един клиент за агенцията, в която работя
5. Да прехвърля всички свои стари материали към новия "Аз чета"
6. Да отида поне веднъж на гости на леля си в квартал на другия край на София
7. Да ходя на плуване два пъти седмично
8. Да тичам в парка вечер (когато не съм на плуване)
9. Да тръгна на фитнес
10. Да избера мястото, където да се оженя (след като самата сватба бе отписана още в първите дни на протеста)
11. Да правя повече любов с жена си
12. Да скоча с бънджи
13. Да скоча с парашут
14. Да изкача Черни връх
15. Да изям парче торта със стара приятелка
16. Да пия бира със съученици в родния си град
17. Да даря книги в дом за сираци
18. Да посетя поне две библиотеки извън София

Всъщност, не знам защо ги броя. Истината е, че заради протестите от 100 дни правя много други неща, за които обаче не съжалявам. Запознах се с хора, които вече дори обичам. Но е крайно време онези да си ходят

Така че, "Оставка: Сбогом и благодаря за рибките"

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

5W на българската политика

В медиите има едно правило, по което се построява журналистическият текст. По света е познато като 5W (понякога и "5W+H", ако става въпрос за аналитични текстове), а у нас - като 5К+3.

Приема се, че ако текстът отговаря на тези 5-6 основни въпроса - Кой? Какво? Кога? Къде? Защо? Как? - читателят/зрителят/слушателят би трябвало да е що-годе информиран след края му. Конструкциите може да са различни според случая и търсеното внушение, това в случая не е от значение, но на практика всеки качествен журналистически текст трябва да отговаря на тези въпроси.

И когато се прави интервю от актуален тип ("проблемно"), тези въпроси винаги се задават. До откат, ако не получават отговори.

Понеже напоследък управляващите много сериозно държат да учат медиите как да си вършат работата (че и техните марионетки - "контрапротестиращите", които настояват властта да учи медиите как да функционират), с риск да бъда зачеркнат и да полетят камъни върху ми, предлагам този бърз справочник на това какви въпроси трябва да бъдат задавани на властта от медиите. Всеки ден. При всяко тяхно медийно участие.

1. Кой предложи Пеевски? 
2. Какво толкова правите (или все още подготвяте), че стискате кокала на всяка цена?
3. Кога това правителство ще си подаде оставката?
4. Къде е достойнството Ви, с което да се изправите пред хората, които искат да си тръгнете, а не да бягате като мишка през боклуджийските изходи?
5. Защо Ви е страх толкова много да си признаете, че правите грешка след грешка, че чак сте впрегнали пропагандната машина да чисти след Вас?
6. Как спите нощем, господа?

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Шест степени на освободеност - да докажем заедно една теория

Знаеш ли историята за това, че си разделен точно от шестима души от холивудския чаровник Кевин Бейкън? Тя е лека закачка с теорията на Стенли Милграм за шестте степени на отдалечеността, за която говори и Малкълм Гладуел в "Повратната точка" (и в този текст в New Yorker).

Призовавам те да направиш заедно с мен упражнение по производна тази теория и да видим дали ще можем да я докажем. Наричам я "Теорията за шестте степени на освободеност" и нейната същност е, че ако аз поканя петима души на протеста и после всеки от тях покани петима, до шестата степен на покана ще сме събрали толкова много хора със свободна воля и ясни искания, че каузата за прогонване на безспорно корумпираното управление на новата Тройна коалиция ще се реализира.

Така че, давай, покани петима твои приятели да бъдат заедно с теб утре на протеста около парламента и ги прикани да направят същото. Пиши им лични съобщения във Facebook, SMS-вай, звъни им, обещавай им, че ще се ожениш за тях. Ясно е. И съм сигурен, че каузата ни за България като много по-добро място за живеене, където да отглеждаме своите деца, ще успее!

Утре сутрин смятам да направя още една крачка далеко от Тихото слънце. Ще те чакам в 8.00 пред Народното събрание, а Жоро ще ти направи кафе. Знаеш, най-вкусното кафе в София these days.

There's no good in lookin' back on yesterday
And wondering what could have happened then
You think you can give me what i want
You say, you say
I think i'm better off alone
These days, these days

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Колко е тъжно да си възрастен в света на музиката

Спомням си как едно време жадно купувах касетки от по 3 лева, презаписани от онези от 7 (10-12-годишен, малък град, кофти касетофон - два албума определено са по-добре от един със същото качество и същите пари). После по още в първия ден ги изслушвах целите по 10-15-20 пъти, затворен в стаята си с часове. Беше магия.

Но после се сгодяваш и жена ти изхвърля всички касетки, неминуемо е

Тогава се влюбвах в албумите от първо слушане. Вече излезлите "клипове" (рано е за усвояване на думата "сингъл" по онова време, то и в България никога не е имало нормални EP) ми бяха скучни, но за сметка на това любимите тракове в албумите постоянно се меняха - превърташ напред-назад и слушаш отново и отново. После се случва с друга песен фаворит. Попиваш всичко и си влюбен във всяка нота. Знаеш по-важните текстове и най-запомнящите се извивки. Обожаваш гласовете.

Сега това ми липсва. Слушам песните преди да излязат албумите, знам кое защо е направено така, кой за кого пее и какво намеква. Музиката е политика - повече от чудесно, но ми липсва влюбването.

Ето, преди 5 години се влюбих в Джон Леджънд безвъзвратно (не, излъгах, с The Roots през 2010-та не го обичах), слушах стария албум, имаше много Public Display of Affection, после чаках със седмици Evolver и с музиката правихме любов в Брюксел. Където също се влюбих, този път в красив и подреден, консервативен град. Вярно, зад целия crush стоеше жена, но те всички си заминават, така или иначе.

Джон обаче остана. 5 години по-късно се завърна и мъките отново започнаха. Вече съм възрастен в света на музиката и е тъжно. Слушане веднъж-два пъти (след като си се преборил с предразсъдъците към собствената ти страна и компютърът вече те разпознава като в Нюкасъл, за да слушаш специалния стрийминг на албума в The Guardian) - звучи слабичко. После на 5-я път усещаш, как имаш 1-2 любими песни, различни от изтеклите по-рано в нета.

Днес е 'Asylum', утре ще е 'You and I', вдругиден... вероятно зависи и от книгата. До излизането на албума официално във вторник вероятно ще знам почти наизуст всяка втора песен в тавата. Обаче... не си е като едно време...

При всички случаи си заслужава да останеш влюбен постоянно в 'We Loved It' със Seal (двамата са нещо като американските Тони и Фики)

Лъжи ме, Джон Леджънд!

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Един (контра)протестен ден в центъра на София

Петък. Трудно ми е да спя. Часовникът е навит за 7.00, но в рамките на час преди това се събуждам около 3 пъти. Нервно ми е. Днес или ще ги смажем (морално), или те нас (физически). Това, което продължава вече повече от 2 месеца, е крайно време да спре.

Сутрешните подробности тук са наистина излишни, а в 8-без-нещо съм вече пред Парламента. Уговорките от предишните няколко дни - в интернет, по телефона и в лични разговори между стотици хора - са за 8 ч. пред сградата на Народното събрание и около храм-паметника "Св. Александър Невски".

Едва в четвъртък вечерта сме разбрали, че правителството готви изненада за т.нар. "Голямо посрещане" на депутатите - организирани екскурзии на привърженици на БСП и ДПС от цялата страна. Стотици, хиляди хора, които да дойдат "на Софията" и да подкрепят тегленето на 1 млрд. дълг и актуализация на бюджета. Наложеното вето от президента "по целесъобразност", което ще рече, че държавният глава не е открил "гаранции за прозрачно и подлежащо на публичен контрол разходване на този заем", така че депутатите са принудени да прекъснат ваканцията си и да прегласуват. Ние, протестиращите срещу тази актуализация и искащите оставка на правителството, ги чакаме. Те обаче също ни готвят изненада, става ясно от буквално изсипалите се в центъра на София десетки автобуси от цялата страна.

В 9 ч. насъбралите се пред Парламента и около "Александър Невски" са няколкостотин. Според предварителната информация някъде по това време трябва да започнат да пристигат "контрапротестиращите" в подкрепа на правителството, затова с приятел се отдалечаваме от ненужно широката "зона за сигурност" около парламента и се запътваме към Дондуков. Булевардът вече е задръстен от паркирани автобуси. СН. ОВ. ЕН. ВР. РВ. Полицаите наоколо са опрели по тротоара щитове и каски. Очаквайки неясно какво.



От Дондуков се отправям по посока ул. Раковски, защото разбирам, че познати имат проблем с полицията, която ги държи, неясно защо, на тротоара и не ги пуска да пресичат. Още няколко секунди и аз съм част от задържаната групичка, а след още няколко - с взета от полицай лична карта. Обяснение все още липсва. Минават минути - говорим с полицаите, искаме обяснения, аз снимам с видео с телефона си, за всеки случай. Полицай снима мен със своя телефон, обещавайки да качи снимката ми в сайт за запознанство. После, разбира се, изчезва. Жена ми го кани на вечеря - да се запознаят...

Много от "спрените" протестиращи получават документите си от държащия ги като тесте карти полицай и тръгват към следващия пункт. Тръгвам за нова бърза обиколка из "протестния" район на центъра. Между Невски и Московска (почти до Общината) кръстовището е затворено, а млад протестиращ "лумпен" чете фентъзи роман. Снимам го, а той обяснява, че на протеста обикновено си носи класика. Днес обаче му е малко по-екстремно.

Минути по-късно става ясно, че в 9.30 "контрапротестът" пред президентството - всички онези хора от автобусите и още подкрепящи правителството от София - тръгва по бул. Цар Освободител към храм-паметника "Александър Невски". "Импровизираната манифестация" на "трудови хора с напукани ръце, хора, които не вдигат глава от градината, от нивата, за да напълнят семейния си бюджет", все по думите на председателя на парламента Михаил Миков. Истината обаче ще стане ясно след по-малко от час.

Взимам под ръка VZ, която сякаш се крие в близък храст, а всъщност "предава" на броени метри от шествието. Твърди, че са хиляди. Поне 10 хиляди. Аз съм изпуснал "манифестацията".

Тръгваме след малка турскоговоряща групичка. Вътре има няколко мъже и жени на средна възраст и млади момчета и момичета. Мургави. Облечени "като за града". Говорещи си на турски. Очевидно са се изгубили, сега търсят начин да стигнат до контрапротеста. Един полицай ги обърква (нарочно?) и ги праща към парламента. "Ама там е другият протест, не можем да идем там", казва достолепна дама от групата и отново тръгват да търсят път.

С VZ вече имаме план за проникване. Ще се правим на двойка, дошла специално за контрапротеста. Тя е от Перник. Аз - от Шуменско. На подкрепящите правителството не им искат лични карти. Отличаваме сериозно по облеклото, но все пак влизаме. Метри след като сме пробили полицейския кордон, ограждащ контрапротестиращите и протестиращите от двете страни на "Александър Невски", едно от момичетата от групата-носител се обръща и ни сочи на приятеля/брат си. "Тези се промъкнаха с нас", вероятно. Той вдига рамене и продължават напред.

Прекарвал съм летата в ранното си детство в шуменско село, пълно с турци. Никога не съм имал проблем с тези хора. Един от най-добрите ми приятели в юношеска възраст беше циганин. И досега е сред малкото мъже, на които мога да кажа "Обичам те". Моля това да не бъде разбрано неправилно - брат се обича не по-малко силно.

В петък около обяд обаче влязох на "спонтанно-организирания-контрапротест-в-подкрепа-на правителството-на-Пламен Орешарски". Не повече от 1000 души. Още няколко хиляди явно се бяха изпарили. Или просто разпръснали. Български език не се чуваше много. Почти само турски. Хора над 50-те. Циганчета в тийнейджърска възраст. И шепа старци, искрено вярващи в правотата на БСП да се разпорежда с държавата като бащиния. Традиции от време оно.

Не чувствам да ме е гнус от тези хора. Гнус ме е от онези, които са ги докарали. Взимам си "контрапротестна" вода. Леново. От село Леново, община Асеновград. Жегата е почти непоносима. Докарването на всички тези хора на площад без особено сянка е равносилно на държането на полицаи на пост на почти денонощни смени. Виновниците - едни и същи.

Сядаме на сянка и VZ заговаря дама на около 65 години. Ще я кръстим Величка. Идва някъде около Враца. Познава Янаки Стоилов от 7-годишен. Преживял трагедия като малък, но изкарал висше. Преподавал в Софийския университет. Много учен. И техният наместник на село много учен, ветеринар. Назначил селски съвет - само от висшисти! И преди кметските избори, не взима на никого от селото пари за ветеринарската си дейност. Дори и на "герберите" - поглеждал ги в очите и им казвал: "Да израждам ли трите агънца или да ги оставя да умрат? Ама за кого ще гласуваш на изборите?" И така селото добрува с този кмет. То три агънца година хранят. Въпросът "Кой ни доведе дотук" не стои на дневен ред. Нали имаш 3 агънца и жива овчица.

След малко тълпата се раздвижва. Антон Кутев и Корнелия Нинова идват да поздравят. После Лютви Местан и Йордан Цонев. После ще изпуснем за минути Сергей Станишев и Михаил Миков. "Победа" викат червените, "Подкрепа" - лилавите поддръжници. Постепенно се е разгърнало 30-тинаметров трибагреник. Официално е 65-метров, колкото са и годините на сглобилия го дядо, дочух после. Петък е 65-ти ден от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски.

После батерията на телефона свършва, жегата се увеличава, а ние решаваме да си тръгнем. Баба Величка е изчезнала от мястото си. Няма да мога да й кажа "Айде, лельо Величке, ще се видим догодина на Бузлуджа". "Ще се видим, живот и здраве", няма да ми каже тя. За сметка на това обаче конфискувам контрапротестен плакат. "Не ни разделяйте, г-н Плевнелиев".

Малко преди 14 часа парламентът гласува частичното вето на президента върху промените в Закона за държавния бюджет за 2013 г. И го отхвърля. 130 гласа "за", сред които и 11 от депутати на "Атака". Така ултранационалистическата партия тотално подменя вота на своите гласоподаватели, включвайки се в абсолютно безпринципна и отговорна нова Тройна коалиция. Волен Сидеров дори не си е направил труда да се появи в парламента.

Тогава усещам колко болно е всъщност това общество. Без желание за самокритичност, без желание изобщо да погледне към себе си, към своите грешки.

Но аз мога да виня само себе си. За избора да остана тук, да плащам редовно данъците си, да предизвиквам хората да четат повече, да отглеждам деца в България.

Някъде в този момент и ми се доплаква.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Болно общество, болна държава. Болен ден

Болна ли е тази държава? Има ли тя нужда от доктор? Ама не такъв, който всички чакат на следващите избори и той все не идва, защото вместо специалист кардиолог, който да излекува всичките сърдечни болки на хората, се оказва ветеринар, който ги третира като животни...

Не, на България не й трябва лекар, а ценности.

Такива ценности, заради които хора няма да си затварят очите за престъпления, които се случват пред очите им, понеже са си дали гласа за някого преди броени седмици и не искат да си признаят, че той ги лъже за пореден път, a те явно са будали (турският е актуален днес, анадънму).

Такива ценности, които да не позволяват на полицая да ми говори как и той искал да яде като мен хайвер и омари, ама можел да си позволи само домати и сирене, и как му било интересно дали всички сме взимали по 50 лева.

Такива ценности, които няма да позволят и на най-бедния циганин да бъде използван в мръсни политически игри срещу 30 лева и екскурзия до "Софията".

Такива ценности, според които една прочетена книга е (поне) една взета поука, а не чужд извървян път.

Такива ценности, в които поредната "журналистка" в купена медия няма да си позволява да се упражнява по оста "София-провинция", самата тя живееща в София от доста години, но все пак дошла от провинцията.

Такива ценности, които не ти дават да изправиш подопечния си с палка и щит в ръка срещу младежи и майки.

Такива ценности, през които 1 милиард лева не са равни на 1 милиард причини да си нагъл.

Такива ценности като... чест и достойнство. И още много, много други.

"Какви ценности, бе, брат ми, ние нямаме какво да ядем", ще кажеш (може би на турски или цигански). Хайде сега, помисли си дали тези ценности не бяха изтръгвани от ТВОЕТО общество насила през последните десетилетия, в комбинация с глада и повсеместното затъпяване. И утре, на следващия протест, пак си стой вкъщи пред клавиатурата.

 
P.S. И понеже "Кради, кради" е най-добрата музикална илюстрация към този текст, материалът с Ицо Хазарта в съботния "Капитал" е Завършекът.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели: