13 април 2015

Искам да съм супергерой

Изображение: theiphonewalls.com

Свръхзвукова скорост. Възможност за виждане през стени. Ултраразвит слух. Джаджи, с които да можеш да надвиваш всички злодеи и дори да летиш. Дайте ми по много от тях, моля! Защото искам да съм супергерой.

И така през всичките години, в които израстваш. Поставяш си цели, развиваш се по пътя към пълното им постигане, опитваш се да им се насладиш. Добро образование и обща култура, физически тренировки, събиране на верни приятели, които да ползваш в нужда в борбата срещу злодеите.

Но защо? Кому е нужно да спасява света, да защитава обществото, да се стреми към доброто? А още повече - защо на някого изобщо би му хрумнало да бъде злодей? Мотивация - варираща. Цел - една: да бъдеш победител.

Харесва ми да знам, че съм дал всичко от себе си. Харесва ми да знам, че накрая ще има сладка награда. Харесва ми да знам, че мога да се надскоча във всеки един момент. Третото няма как да се случи, ако не направя първото. И чак тогава идва второто. Живея ли в друг свят понякога? Hell yeah! Споменах ли, че ми харесва?

Супергероите от различните вселени от имат различно начално ниво, различни методи на работа, различни цели за постигане. Може да си богат наследник като Оливър Куин (The Green Arrow) или от бедно семейство като Мат Мърдок (Daredevil), може да си от извънземна планета като Супермен или да си развил свръхсилите си след инцидент като Светкавицата. Всъщност, не можеш да си почти нищо от това. Но и почти нищо не ти пречи да искаш да си полезен.

Защо не станеш супергерой още днес? Постави си първата цел, може би малка, да помогнеш на някой или нещо съвсем наблизо, само с един жест. После си помисли какво би могъл да направиш за един месец. Следващата цел постави година напред. Помисли още и планирай какво искаш да постигнеш след 5 години.

Е, супердруже, започвай да градиш живота си сега! Защото днес е първият ден от остатъка на твоя живот - живот на супергерой ;)
Прочети

10 април 2015

Магията на филмовия саундтрак

Снимка: guysgab.com

Не си падам по класическите филмаджийски ленти, нито по европейското кино. Разчитам на книгите да ме карат да се замислям, а на филмите оставям развличането и пренасянето в нови визуални вселени (ами да - визуализирането при четене е ограничено от личните способности да фантазираш).

Кинолентите, разбира се, не са само визуалност. И да благодарим на... звуковите инженери и композиторите, че това е така. За мен има три типа OST-та:
- такива, които те карат отново и отново да искаш да гледаш филма;
- такива, които заради самия филм искаш отново и отново да слушаш;
- такива, които така и не искаш да чуваш, защото не успяваш да запомниш с нищо.

Сега ще ви разкажа за три любими примера, които са ме карали да искам да се наслаждавам на филмите отново и отново и заради които съм се чувствал страхотно, докато гледам.

С излизането си през 2006-та Miami Vice ме дръпна към себе си с живей-на-ръба приключенията на Сони и Рикардо. А и да си го кажем честно - Колин Феръл и Джейми Фокс в комбинация не е нещо, което можеш да изпуснеш. Това, което ме караше да се връщам обаче доста пъти по-късно, беше саундтракът. Малко неща са по-вълнуващи от това да слушаш "A-500" на Клаус Баделт и Марк Батсън в самолета или "One Of These Mornings" на Моби на моторна яхта. Прекалено малко.



После пък Томас Нюман се беше раздал толкова силно за саундтрака на "Skyfall" (2012), че гледайки филма, след като повече от 2 седмици бях слушал музиката, бях през цялото време на нокти. След това, при няколкото допълнителни гледания на филма (единствения, който съм гледал два пъти на кино!) музиката разкриваше още и още за гледане. Ето защо:



Тия дни се радвам на друг саундтрак, заради който може би ще се усмихнеш широко. Fast and Furious 7. Да "седмичката" на един от най-продаваните филмови франчайзи, който според много хора е трябвало да спре някъде след първата част. Аз обаче си го харесвам.

И макар в седмия сезон определено да са пресолили манджата със сцените в самия филм, саундтракът си е за аплодисменти - нови тракове според мястото на развитие, песни от предишните филми за припомняне на определени сцени, добро разнообразие от стилове. А как се сбогуват с Пол Уокър - едно от най-добре изпипаните киноклишета so far, благодарение и на музиката.


Разбира се, могат да се споменат много класически комбинации за филмова музика, като например "Стената" или много от нещата на Ханс Цимер. Аз обаче си хайпвам по мои си открития :)

Добрият филмов саундтрак определено е изкуство. И магия също.
Прочети

05 април 2015

Когато е страхотно да си подривен

Вчера попаднах на интересен филм за няколко страхотни личности, които са променили своите пазари из основи, като са създадали нещо наистина различно. Disruptive-практиките (звучащи на български терминологично като "подривни") са страхотен пример за това как понякога трябва да тръгнеш срещу всичко познато, за да постигнеш големия успех.



"The Great Disrupters" е едно от специалните издания за 85-годишнината на Bloomberg Businessweek, като подборът е наистина интересен и аз лично открих няколко нови явления за себе си:
  • Андрю Лафер, който с една графика, нарисувана върху салфетка по време на вечеря с хора от администрацията на президента Джералд Форд в средата на 70-те, доказва закономерността между увеличаването на данъците и намаляването на данъчните постъпленията в бюджета;
  • Естер Дюфло и нейните партньори в J-PAL, които прилагат буквално методите на възможно най-качествените медицински изследвания (слепи, плацебо контролирани и т.н.) за изследване на бедността и начина на взимане на решения в условията на бедност. Наистина невероятно и струва ми се, брилянтно измислено.
Разбира се, във филма виждаме и добре познати лица - технологичната "половинка" на Стив Джобс в ранните години на Apple Стив Возняк, привнеслият след кратко пътуване в Италия пиенето на кафе като начин на живот Хауърд Шулц от Старбъкс и създалите индустрията на видеоигрите с Pong Нолан Бушнел и Тед Дабни от Atari (има такава старинно изглеждаща аркадна игра в Betahaus - попитай как да си я пуснеш).

И още - създаването на новинарската телевизия (CNN, как иначе), налагането на Супербоул като най-скъпото рекламно време в телевизията и т.н. Изгледайте!


Между другото, цялата класация е тук и ще се изненадате от "подривните идеи", които са подредени в челото.

О, и още - самият термин "подривни иновации" е дело на проф. Клейтън Кристенсен в книгата му "Дилемата на иноватора" от 1997 г. и е под 58 в списъка с подривни идеи :)
Прочети

30 март 2015

#Домът като мотивираща среда

Снимката е илюстративна, но усещането е доста сходно: лекота, светлина, чистота, вдъхновение

Ще започна с това, че не съм фен на агресивния маркетинг на ИКЕА у нас. Заглавието ми започва с хаштаг (#Домът), част от тяхна кампания, която смятам за носеща сравнително нисък потенциал за вирусна реализация, но пък сега съвсем естествено и доброволно ползвам като лайтмотив за този текст.

Та, домът ми носи усещането за любим човек. Същият човек, който е до мен вече близо десетилетие и ми помага безусловно да следвам мечтите си. И точно тук всяка сутрин се събуждам с идеята да направя нещо по-хубаво и по-добро от вчера.

Очевидно поговорката, че всяка къща има свой собствен дух, не е лишена от истинност. Когато дойдеш на ново място, имаш избор - да го промениш изцяло, следвайки собствената линия на живота, или да запазиш чара му, чертите на предишните обитатели, които да ти дадат нова насока за развитие.

Аз избрах второто и затова моят дом ме кара постоянно да мисля за утрешния ден. С лекота и изящество, с които е бил подреден преди години, сега помага и на мен да бъда по-усмихнат всеки ден. (Ако нивото на захарта е леко превишено, прощавай, не е нарочно).

Едно бюро - личен кът за теб, отделен в другата стая личен кът за любимия човек и още много места, където двамата да създавате мечти. И да ги реализирате. Безценно и мечтано.

Тези дни други любими хора също се отдадоха на забавлението да създаваш домашен уют почти от нула. И гледайки седмици наред скици и визуализации, които се превръщаха в реалност, съм сигурен, че няма по-добра инвестиция от това да създадеш дом, в който би искал да се прибираш всяка вечер и да отгледаш семейство. Дом, който да те мотивира всеки ден да правиш революционен скок към едно по-добро "теб".

P.S. Домът ми е обзаведен до голяма степен от ИКЕА. Така го заварих. И ми харесва. И кашоните им са поне два пъти по-здрави от тези, които ще ви продаде всяка фирма за пренасяне, макар и поне два пъти по-скъпи.
Прочети

13 март 2015

Покажи ми екрана си...

Отдавна искам да започна такава поредица - за начина, по който хората се отнасят към десктопите на своите мобилни устройства. За мен това си е като в поговорката "Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв си", но свързано с подредбата на иконките, различните приложения и други такива дребни прегрешения. Идеята ми - да гледам "на десктоп" така, както редица успешни-жени-с-високо-ниво-на-доверие гледат на... кафе :)

Честно, едно от първите неща, които правя, когато си говоря другарски с някого, е да му разгледам телефона - интересно ми е какви приложения има, как ги подрежда, кои ползва активно. Нещо като психоанализа на базата на дигиталното поведение - подреденост, активност, интереси. Доста можеш да разбереш за някого по начина, по който си подрежда приложенията в телефона, дори на повърхността да изглежда като съвсем обикновено нарушаване на личното пространство.

Да вземем например моя десктоп - почти всичко ми е подредено в групи, само най-важните app-ове са на главния екран, за да са само на един клик разстояние. Както и най-новите, на които им предстои скорошно опознаване. Социалните медии са една групичка, месинджърите - в друга, приложенията за подобряване на продуктивността са в трета, имам още новинарски, спортни, научни и прочие групи.

И ако се чудиш как така имам цяла група приложения за четене, когато новинарските апове са на съвсем различно място, отговорът е, че просто трябва да тествам почти всичко в AppStore, наподобяващо програма за четене. Разбира се, 42000 непрочетени съобщения стоят в няколко RSS агрегатори и растат направо в алгебрична прогресия...

Но пък със сигурност ще ти хареса какво имам в секцията Science.

А ти - ще ми покажеш ли екрана си?


Прочети

10 март 2015

Всички говорят за... Apple Watch, WeaselPecker и дебютната книга на Брендо

Обожавам красотата, изчистеността и суперползваемостта на Apple продуктите. И мразя начина, по който изстискват до последната стотинка дори най-лоялните си клиенти с постоянна промяна на стандарти, кабели и т.н. Ениуейс, очите снощи бяха обърнати към тяхното голямо пролетно събитие, където се очакваше да бъде представен официално Apple Watch.

Е, за мен новината на вечерта обаче не беше новият хит след носимите устройства, а ResearchKit, който ще даде възможност на стотици учени по целия свят да намерят своите безплатни фокус групи и да търсят решения за някои от най-големите проблеми.

Остава ми приятното усещане от това, че само преди две седмици заедно със Софарма представихме пред журналисти едно подобно приложение - Ex Smoker, като показвахме директно на екрана всичко, което Марк прави с app-a на iPhone-a си (точно както се случва и на видеото долу).

Освен че помага за отказването на цигарите, Ex Smoker събира и информация от потребителите си за техните навици при спирането, общи данни за не-изпушени цигари, спестени пари и т.н. Вярвам, че една следваща версия би го превърнала в много добър инструмент за изследване и съответно за подобряване на здравословното ни състояние.



"Кълвастулката" "взриви интернета" миналата седмица, навръх 3-ти март, след като бе снимана от фотографа Martin Le-May в лондонския Хорнчърч кънтри парк. И докато ние се упражнявахме на тема патриотизъм, целият интернет се забавляваше с яхналата кълвач невестулчица. И нищо чудно, че само седмица по-късно край парка се появи табела, гордо обособяваща родното място на този феномен.


И какво друго да се случи, освен да се появят десетки меми с вариации на снимката. Разбира се, сред най-любимите ми е тази с Путин, яхнал кълвастулката в победоносен полет, преследван от звездни войници. Вижте още интересни колажи от Twitter:



Накрая ще се забавлим с новия потенциален бестселър у нас - дебютната книга на баш гангстера Брендо. Няма да слагам корица, защото е апокалиптична, но... По света подобни издания носят след себе си скандали заради разкрития на своите страници, но трябва някой да прочете все пак. За медиите у нас единствената новина е излизането на такава книга, а какво пише вътре, вероятно така и няма да разберем. Oh, wait, човекът пишел и втора книга.

Единственото, което ще кажа, е че вярвам, че той заслужава справедлив процес. Ако обича, да се предаде на италианските власти :)
Прочети

05 март 2015

Когато книгите станат задължение


Близо девет години след старта се вкарах в този капан - да се налага да чета книги по задължение. И комбинирано с инатливия ми навик да дочитам всичко докрай, направо си е равно на книжна тъмница (в смисъл на килия, не на безумен мрак).

Ще го кажа на майчин език - no more! След като не успях да посветя 2014-та на класиката, поне през 2015-та ще си наваксам с всички важни, но отлагани заглавия. Февруари ми удари първата звучна плесница и сервира първата тройка за прочит - изключително значими за мен книги, които дълго отлагам. Сега им дойде времето и ¡No pasarán!', докато не ги прочета.

1) "Псевдонауката" на Бен Голдейкър - приемам се човек по-скоро рационален, отколкото емоционален, затова не мога да я отлагам повече. А и през следващите месеци очевидно ще работя по повечко здравни проекти, така че няма за кога!

2) "Специални събития" на Джо Голдблат - апокрифно издание, което всяко ивент про у нас иска да има, но на много малко им се е получило. А Деси така и не пуска нов тираж.

3) „Маркетинг в хотелитерството” на Станислав Иванов и Владимир Жечев - тази точно ще я препрочета, но определено си заслужава с идването на летния сезон и предстоящата активна работа с Kaliakria.

Толкова за книгите по задължение - тези три са за удоволствие, защото така виждам аз саморазвитието чрез книги. И то определено е различно от самопомощ :)

Ако се сещаш за други "задължителни" книги, които трябва да отхвърля през следващите седмици, съм насреща - пиши в коментарите <3 p="">
Прочети

28 февруари 2015

Заспивате ли изобщо, товарищ Путин?


Денят ми започна с новината за убийството на руския опозиционер Борис Немцов в Москва в петък вечер. Признавам, не следя отблизо вътрешната политика в Русия, но имперските амбиции на другаря Путин задържат вниманието ми от много време насам.

Само две седмици след интервюто си за "Събеседник", в което казва притесненията си, че Путин ще го убие, Немцов бе застрелян съвсем близо до Кремъл. И както написа тази сутрин в блога си Илиян Василев, бивш посланик в Русия, с убийството на опозиционера "беше премината една червена линия, която отделяше управлението на президента Путин от най-мрачните страници в най-новата история на Русия - периода на Сталин."

Харесва ми тезата, която Василев споделя няколко реда по-надолу - че дори не е било нужно другарят Владимир Владимирович да дава лична заповед за разстрела на Немцов, защото имперската му политиката вече е довела до създаването на достатъчно неформални групи, които сами биха се наели с подобно покушение.

Звучи ли ви познато? Политиците у нас дълги години (но с особена сила през последните няколко) мълчат публично за съществуването на гражданска опозиция. Същевременно обаче по времето на правителството "Орешарски" насъскваха маргинални групи срещу протестиращите и създаваха страх от личностни саморазправи с фатален край. Нерядко с такива заплашваха и анонимни профили в социалните мрежи. Сигурен съм, че подобни мисли имат и поддръжници на кабинета "Борисов 2" към хора, които имат разумни аргументи срещу политиката на настоящата власт.

Убийството на Борис Немцов ме връща половин година назад към периода, в който помагахме на Николай Кобляков да получи справедливост у нас. Живеещият в Париж руски дисидент с френско гражданство беше задържан на летището в София в края на юли заради издадена по искане на Москва "червена бюлетина" от Интерпол. В онзи момент България се оказа единствената държава от над половин дузина страни, посетени от Кобляков след тайното издаване на бюлетината, която се поддаде на натиска от Кремъл и го арестува. Борихме се над 3 месеца със съдебната система и сякаш никой у нас не искаше да чуе, че арестът е политически мотивиран и екстрадицията на Николай в Русия може да доведе до неговото убийство.

Каузата ни успя - днес Николай е свободен и надявам се щастлив във Франция, но моето безспокойство остава все така на линия. Защото очевидно това е политиката на Путин - преследвай противниците си докрай, има кой да свърши черната работа.

Само едно не ми е ясно - съвестта позволява ли Ви да заспите изобщо, товарищ Путин?

Текстът е публикуван първо на btvnovinite.bg
Прочети

16 февруари 2015

Всички говорят за... Петдесет нюанса сиво, Емил Конрад и колесника на Бойко

Малии, отдавна си мисля да направя в блога една рубрика изказване по важни теми, та най-накрая се престрашавам. Вече е официално - във "Всички говорят за..." ще се изказвам по темите от последните няколко дни, по които вече така и така всички са се изказали. Хайде да видим, започваме с филма по книгата "Петдесет нюанса сиво", малко за влогърът-не-писател Емил Конрад и с кръжащия над София полуфалкон на правителството.



Започваме с "Нюансите". Единственото, което знам за тази книга, освен имената на главните герои и наличието на връзване и бой по време на секс, е, че всякакви хора са луди по нея. Едно време си я четяха тайно, сега с гордост си я купуват в книжарниците. Всъщност, филмът освен дългоочакван, едва ли е нещо повече, предвид всички отзиви досега. Но какво пък - малко guilty pleasures за всички нас. Да, гледаше ми се още в петък вечер, но не, няма да дам пари за тази бозица. Ще се гледа вкъщи в добра компания (не обещавам, че компанията няма да е завързана ;) ).

Стигаме до немилия недраг Емил Конрад, чийто най-голям грях тази седмица бе достигането на петцифрен тираж на дебютната му "не-литературна" книга с есета за живота в училище. Направо се поцепиха хората да обсъждат момчето - как бил пошло поп явление, според едните, но пък бил герой на децата, според другите. А междувременно същите тези деца се трупат с опашки със стотици, заради едното селфи с Емо.

Face it, тези два примера са две страни на едно и също явление - хората са хора, защото имат нужди, без значение от възрастта си. Застаряващите дами имат нужда да изживеят фантазията си за доминиращия богаташ, който ги пляска от време на време. Дребосъците пък искат да имат приятел от "големите", който да им говори с простички думи нещата, с които така и така се сблъскват всяки ден. И ако тези две книги ще им помогнат утре да гледат една идея по-оптимистично на живота - аз съм ОК с това. Ако случайно някой пита.

Завършваме с баш майстора - негово височество (заради непредвиденото реене над столицата миналата седмица) - льо премиер ББ. Почти сигурен съм как всички в самолета са си брояли последните мигове - не си е работа да кръжиш над собствената си къща без парашут :( Но вярвам, че това е ясен сигнал, че отлитането му от властта може и да не е чак толкова далеко. Вече 100 дни е пак начело, но промяна няма никаква и държавата продължава да стои в плен на КОЙ. И реакциите не закъсняха, разбира се.

Ще ми е интересно да разбера какво мислите и вие по тези три темички. 


Прочети

13 февруари 2015

Блоговете и клозетната публицистика


От близо седмица мили хора ме поздравяват в LinkedIn за годишнината от създаването на този блог. Защото в книгите за дигитален маркетинг пише, че е редно да си сложиш допълнителна месторабота Blogger at MyWebsite.com в бизнес мрежата, ако си развиваш такова лично пространство. 9 години. 9 дълги и разнообразни години. Защото всичко започна, когато да имаш блог не беше модерно, а беше по-скоро нужда.

В моето начало, преди почти 10 години, блогове имаха двама-трима политици. За изборите през 2009-та вече бяха десетки. През 2013-та почти всеки кандидат за депутат или местен управник имаше и блог, и фейсбук страница. Единствените, които оставаха живи след всяка кампания, бяха блоговете, създадени да разхвърлят интриги - политически и обществени. Мартин Димитров имаше страхотен блог, после стана лидер на СДС, мина на нов домейн и накрая го изостави. Същото се случи с блога на Николай Младенов на български (но пък той вече списва такъв на английски). Единствено Радан Кънев продължава да стои в добрия стар Blogger от 2007-а насам.

Има си причина за това и тя е чисто технологична - блоговете вече западат. Заради популярността на Facebook и заради това, че е много по-лесно да достигнеш през страницата си в социалната мрежа до своите последователи, отколкото да ги придърпващ да влязат в блога. Push срещу pull комуникация.

Затова и днес повечето (новосъздавани) блогове са по-скоро средство да монетизираш. Да монетизираш популярност, комерсиалност, а най-вече политическата си нищета. Бареков си направи блог, вероятно посъветван от свой близък другар политолог, с когото имаха нещо-като-съвместен хостинг бизнес, в първия момент, в който реши да стъпва на политическата сцена. И там, разбира се, той громеше всички свои противници, докато трупаша маса "абонати" за популистките си текстове и след това за бюлетината с хиксче. След това и Бойко Борисов не остана назад. Само преди месец-два пък друг стожер на политическото статукво е подал заявка за престижната значка "блогър", точно толкова лесно, колкото близо две години раздава значки "протестер" с възможно най-негативната конотация в онлайн бухалката си с роботизирани броячи за посещенията.

И както Бареков опитваше да убива бизнеси и да проваля избори в "блога си", сега и трибуквеният бард ще разпространява клозетната си публицистика и в блогосферата. Ще четем за платени всякакви, за това по колко много сестри имат, ще разбираме за всичките им ненаправени грехове, та и ще се дивим на пищния и талантлив език, пуснат във вентилатора.

Ясно е докога - докато свършат парите. Само не ми стана ясно защо темплетът на блога не е кафяв...
Прочети