18 февруари 2007

Няма кой да събира боклука

Оказва се, че в скоро време ще се налага сами да си събираме и извозваме боклука до сметището. (Което май липсва така или иначе.)
Това стана ясно, след като Бойко Борисов заяви, че ще изгони Вълка от София. Сега я втасахме, както се казва. Единственият човек, който извозваше боклука със суперлуксозни автомобили (Румен Гайтански е първият човек в България, закупил лично Mercedes SLR F1 McLarren), вече няма да ни помага да се отървавяме от ненужните си вещи.
А като е толкова силен, трябва да се попитаме дали може да ни отърве от някои други боклуци. Същото важи и за Бат' Бойко, който явно има такова намерение.
Прочети

16 февруари 2007

Време за музика




Това е една песен, кояти винаги ме е карала да потръпвам. Елен Сегара и Лаура Паузини - две от най-известните попдиви на Европа, пеещи предимно на родните си езици. Този италиано-френски проект, озаглавен "On n'oublie jamais rien, on vit avec", разби конкуренцията на англоезичните песни в своите страни през не чак толкова далечната 2004 година.
Хубавото на францозойката е, че много прилича на едно красиво момиче, което срещнах миналото лято. Другата й сравнително добра черта е, че е издала последния си албум "Quand l'eternite" точно на рождения ми ден 18 септември 2006. И това ако не е късмет.
Прочети

15 февруари 2007

Живот под прицел или един аспект на войната

Новинарските емисии по целия свят всеки ден са изпълнени с току-що получени сведения за нови жертви на войната в Ирак. Някои организации пък се занимават с изчисляването на това колко струва въпросната война на бедния американски данъкоплатец. Истинското лице на сраженията обаче сякаш остава скрито зад безбройните данни и статистики.
Тук идва мястото да се намесят журналистите от мястото на събитието. По-големите медии могат да си позволят да пратят в горещите точки на събитията стрингъри (журналисти, които пътуват по мисии с войсковите части, след като са преминали специално обучение наравно с останалите войници). За малките обаче остават само кадрите от видеообмена, защото подготовката на един такъв специален пратеник и издръжката на екипа е доста солидна.
Постепенно обаче се появяват нов тип фрийленсъри, които работят сами - само с цифрова камера, лаптоп и интернет връзка (в повечето случаи чрез сателитен телефон в съответната военна база). Пращайки съвсем кратък текст и видео от порядъка на няколко минути, те показват пълните възможности на one-man журналистиката.


Сега ще ти разкажа за един такъв човек. Преди е бил мениджър и агент в Холивуд. Занимавал се е с делата на Стивън Содърбърг и Джордж Клуни. Днес обаче можем спокойно да го наречем журналист. В по-широкият смисъл на думата, разбира се. Журналистическото в неговата работа е това, че показва една нова точка от войната. Филмите му не са просто документи, а представят историята в реално време.

Това е Патрик Долард. От известно време неговите документални филми за войната в Ирак предизвикват обществото отвъд Океана, а и по целия свят. Често е обвиняван от левите политици в щатите, че с документалните си серии "Младите американци" прокламира про-военно отношение.

Днес "Vanity Fair" пуснаха за свободно гледане поредната проция от работите на Долард. Филмът е озаглавен "Living With Snipers" и проследява ежедневието на няколко американси военни в Ирак. Те са снайперисти и всекидневно трябва да се справят с опасностите, идващи от противниковите мерници. Това е една прекрасна картинка за местата, където американците (а и не само те) пращат своите деца - разбити от РПГ стени, полуразбити бронирани прозорци, постоянно профучаващи снаряди и куршуми. Гледката е наистина внушителна. А когато снаряд се взривява само на метри от камерата, всичко сякаш замръзва.

Войната в Ирак обаче скоро няма да бъде замразена. Не и докато GWB и неговият "пудел" демонстрират, че държат структурната сила.
Прочети

14 февруари 2007

Back to basics

Мисля, че светът отново е полудял. След години на разделяние и войни, когато вече си мислех, че нещата са утихнали, се оказа, че много съм се лъгал. Току-що "Монитор" пуснаха онлайн новия брой и там видях една прекрасна статия от Гуин Дайър, озаглавена "Светът гради разделителни стени".
Явно много държави строят предпазни стени, за да се предпазят от нежелана миграция. Фактически те представляват огради, но обективно погледнато са стени, символизиращи отчуждеността на целия свят. Никак не ми се иска да вярвам, че се връщаме към древността и средновековието, но явно това се случва.

Тук ти слагам три картинки на начина, по който е изглеждал светът, когато високи стени са предпазвали отделни народи от евентуални варварски и "неприятелски" нашествия. Някои от стените съществуват досега, други - до съвсем скоро:

Това са българските земи през VI-VII век. Хан Аспарух вече настъпва от североизток. Славяните отдавна са готови със своите защитни стени. Те разбира се ги пазят най-вече от византийците, но това в случая е без значение.








Сега преминаваме към Великата китайска стена. Знаеш, че това е един от малкото обекти на Земята, които се виждат от открития космос с невъоръжено око. Тук няма да коментирам повече. Ще оставя сам да си прецениш.






Берлинската стена пък е друго чудовищно изобретение на световния "архитектурен" гений. В един прекрасен момент на 1961 година тя разделя хиляди семейства, буквално разбива милиони животи. Тя "умря" на 9 ноември 1989 г., но духът й е все още жив.




В ерата на електронните комуникации, когато голяма част от контактите ни се осъществяват дистанционно, светът ни е достатъчно обграден от стени. Нека не
се получава така, че тези стени да бъдат изградени допълнително. Този път наистина от тел и бетон.
Прочети

Любовта

Освен песен на безсмъртната (няма сарказъм) Лили Иванова, "Любовта" е и много други неща. Днес, на 14 февруари, срещнах три пъти любовта, вървейки си по улицата.

Когато излязох около 11 да си хвана автобус към центъра, на спирката беше любовта. Имаше поне десетина двойки, гушнали се нежно под чадърите. И вярвай ми, не чадърите ги пазеха от дъжда.

Цял ден срещам красиви жени по пътя. Срещам ги всеки ден, но днес повечето се бяха постарали особено да изглеждат още по-красиви. А знам, че за 8 март ще направят и невъзможното, за да са неповторимо красиви. И това е техният начин да изживеят своята любов.

На път за вкъщи минах покрай училището на ул. Шипка. Там се случи нещо, което отдавна не бях виждал и много съжалявам, че нямах батерии в апарата, за да го споделя с теб. Един възрастен мъж събираше от междучасие децата с училищен звънец от онези романтични времена. Надявам се това да се случва всеки ден.
Защото тези деца са плод именно на любовта. И виждайки радостта и емоцията, с която се втурнаха към класните стаи, спокойно мога да кажа, че този звънец символизира тяхната любов към живота и училището.

Има обаче нещо, което винаги съм твърдял и с което бих искал да завърша - всеки ден е 14 февруари и 8 март. Трябва само да го чувстваш. Честит празник!
Прочети