Боратино стоеше нервен на столчето си, хванал в дървената си ръчичка малката лула, която татко Карло му беше подарил за първия рожден ден. Предстоеше му да се изправи пред Страшния съд на дървосекачите. Започна да усеща как носът го сърби. Лош знак. Щеше да му се наложи да каже своята истина. Добре, че тя винаги беше правилната.
- Невинен съм! Не съм докосвал Палечка дори с пръст. Добре, де, поиграх си с косата й, но това си е човещинка. А аз нали ще стана човек съвсем скоро. Пак ви казвам, невинен съм! Сватбарите от панаира са ми поставили капан, знам ги! Аз съм просто едно дървено човече, помагам от време на време на татко Карло, докато си прави фигурките.
Опитват се да опетнят името ми! Аз работя на доброволни начала в Академията по дърворезбарство от толкова време, а чак сега някой се оплаква от мен, не е ли странно? И какво като съм канил Палечка да идва у нас да дялкаме заедно клончета от череша? Ами то колко играчки от Академията са идвали в моя кът в работилницата на татко Карло – и Мини Маус, и Барби, и Рапунцел. Пинокио дори! Ама какво лошо има в това, наистина не виждам нищо лошо. Я питайте Пинокио – ако ви каже, че сме си мерили чий нос става по-дълъг, когато лъжем, да не се казвам Боратино Филизо. А ако потвърди, значи лъже.
Носът на Боратино вече беше започнал да надвишава критичната граница от 15 сантиметра и това наистина го изплаши. За последен път подобно нещо му се бе случило, когато даваше обяснения пред татко Карло за случилото се. Тогава също му беше много странно, че се получава така, защото отново каза истината – въобще не е предлагал на Палечка да се виждат извън работилницата. Разбира се, татко Карло му бе повярвал и не го бе наказал, още повече, че малката непослушница не се бе оплаквала повече. Тогава й бе позволено да си тръгне от Академията и без проблеми да вземе лиценза си за дърворезбар. Дори като бонус получи разрешително за дървосекач.
Тогава... тогава обаче се появиха лошите Сватбари от панаира, които само си търсят повод да се напият и да се разсмиват над хората. Те преследваха дълго време Боратино и му показваха ножчето, с което Палечка тайно е дялкала от крачето му, за да може да използва след това дървения материал като веществено доказателство в подкрепа на своето измислено обвинение. И изведнъж целият панаир разбра за малката тайна на бедния Боратино. Той беше опозорен. Никога нямаше да стане директор на Института по ваяне на дребни фигурки в Академията по дърворезбарство. Животът му вече нямаше смисъл.
- Някой ми завидя! Не искаха да стана шеф на новия Институт и затова накараха Сватбарите да ми разбият живота. Как ще погледна сега Щурчето в очите? И Добрата фея така силно вярваше в мен. А сега – заради някаква пиклива кукла, която дори не заслужава да се нарича кукла, ще трябва да си остана обикновен дървен философ. Дори не мога да се виждам с любимите си играчки от Академията. Не ми дават вече да сядам и на любимото си столче в работилницата, където да си пуша лулата и да попийвам дървесен сок.
Сега Боратино вървеше към малкото си жилище. Вече никога нямаше да бъде близо до онези, които обича. Дори и до онези, които обичаше незаконно. Носът му беше вече 20 сантиметра и се закачаше във всеки клон по пътя. Знаеше си, че няма никакъв смисъл да опитва нови техники на дялане на клони точно с Палечка. Но пък не съжаляваше за това, което се е случило. Само го беше яд, защото беше невинен.
