04 ноември 2009

Какво е да си блогър?

Много пъти съм отговарял на въпроси, свързани с блоговете. От "Журналисти ли са блогърите?" през "Какво правят блогърите?" (от тази сутрин) до това дали блогърите и техните блогове могат да бъдат ползвани като средство за набиране на гласоподаватели по време на избори... Май не ми се е случвало обаче да отговарям на въпроса "Какво е да си блогър?" в точно тази формулировка. Айде, първи опит...
Да си блогър означава да бъдеш себе си. В личния блог няма поза (не би трябвало), има една единствена личност, около която се върти целият свят. Ако си пич - харесват те и те четат. Често малко хора, но по много пъти. Ако си кофти, ти се дразнят и ти пишат кофти коментари. И пат може да те четат по много.
Да си блогър е да си друг тип комуникатор. Никой не очаква от теб да правиш сензации, но всички те четат заради самия теб и защото пишеш страхотно и увлекателно. Пишеш за всички онези неща, които скапаните традиционни медии все пропускат, защото рекламодателите няма да плащат, ако са там.
Да си блогър означава да работиш в PR агенция и да можеш да си позволиш да пишеш срещу водещите медии. И на работното ти място да те ценят точно заради тази смелост.
Да си блогър е като да си шофьор на влакчето в метрото. През блога ти минават десетки, стотици, хиляди хора. А ти трябва да бъдеш добър с всеки един от тях.
Да, знам, че честичко наминаваш, очаквайки да съм написал нещо, което да осветли деня ти малко. Но това е да си блогър - да пишеш, когато имаш какво да кажеш. И когато някой има нужда от теб, винаги да има нещо от теб, което да му дадеш в блога си и не само.
Да си блогър е да пишеш с постоянство и отговорност. И постепенно да се превръщаш в блогър като Боян, Еленко, Комитата и Лонганлон, които просто ги четат всички. Е, питай тях какво е да си блогър! Аз не съм докрай сигурен дали знам...
Прочети

27 октомври 2009

U2 на живо по целия свят

Тия неща се случват веднъж в живота...

Прочети

25 октомври 2009

Защо нямам Фейсбук?

И кво, гадно ли ти е, че нямам фейсбук?
Ма... Доста си назад, сладурче. Имам фейсбук. Само дето не е личен, а корпоративен (брех). Служебен. На сайта. На Азчо.
Преди ме питаха дали аз не съм случайно Медиен панаир, но ги поглеждах миличко със сини очи и те спираха да питат. Вече половин година отбивам сериозно всяко подпитване на живо "Ама ти ли си Аз чета". Викам: не, Александър съм. Ти кой си? Ама как, нали сме приятелчета във Фейсбука. Е, да, ама сте 1100 човека, не мога да ви знам всичките. Азчо сигурно ви знае. Айде, чао.
И така. Много като тебе вече плакаха... че не могат да ми гледат голите снимки от морето, нито пък да виждат коя сутрин съм забравил да си изпия кафето. Само да напомня нещо: аз не пия кафе! Денят ми не зависи от съвета на д-р Хаус или пък от простотията, която баба Севда мисли за мен.
Е, още по-хубаво ще ми е, ако не ми се налага през ден да разтагвам Аз чета от зодията на всеки трети или пък да се чудя днес Туити ли ще е или Тазманийският дявол. А ако сръчкаш Азчо още веднъж, такива тупаници ще ти дам, че ще запомниш лилавата му логономия.
И кво сега? Като най-големите идиото съм, дето нямат фейсбук. Еми да, ама пък съм стигнал до 48-мо ниво на Car Madness-а и до 46-то на Motorcycle Madness-а. Rollercoaster-ът ми е вече 14-то ниво, а като си направя FarmVille догодина, ще ти давам да ми береш царевицата през 3-4 дни.
Ако се чудиш кой е тоя идиот, който по няколко пъти на ден има глупостта да ти праща линкове за книги и други подобни простотии, тегли му една майна. Аз ще съм... Но понеже нямам личен фейсбук (за трети път вече), продължавай да четешсъщите тия глупости, докато най-накрая оъзнаеш, че отдавна е било време някой да направи качествена медия за книги и четене у нас.
Защо нямам фейсбук, като съм такъв ексхибициониран перко ли? Щото преди няколко месеца си направих Twitter и си редя там наред. Само дето там не карам никой да ме чете и никой не ме лайква през 30 секунди. Само ритуитватот време на време, но тва е щото са пичове.
А сега. Отивай да следиш френдчетата, в счупената лицекнига, аз си пускам да гледам "Сакъз"...
Прочети

29 септември 2009

Жал ми е за хората...

Жал ми е за хората, които едно време не са имали мобилни телефони. Не са имали възможността да прекарат всяка свободна минута, с която разполагат между мейлите, за да си бъбрят с добре познати phone-friend-чета.
Липсата на усет у хората с невротична нужда да говорят по мобилния си телефон 24/7 обаче изглежда доста по-опасна. Физиологичната вреда вероятно не изглежда достатъчно сериозен фактор за изкореняване на гадния навик. Хората, които стоят мълчаливо до тях пък, очаквайки своята минутка внимание... Те са жалки...
Жал ми е за хората, които още не могат да се ориентират добре в комуникацията по електронна поща. Не оценяват предимствата на писаното слово като доказателствен фактор, не им се струва достатъчно сериозно бизнескомуникацията да се води подредено хронологически и в установени правила на общуване (нетикет).Жал ги е за хората, които никога не биха седнали на пейка в парка или пък по Евлоги и Христо Георгиеви, за да гледат минаващите коли. Жал ми е и за онези, на които се налага да го правят в ултрамръсната София.
И такива ми ти работи...
Жал ми е за всички. Но обичам хората!
Прочети

26 септември 2009

Диамантиии.. ама не на сръбски

Прочети