сряда, 15 ноември 2006 г.

Дебати ли са дебатите в „Червената къща”?


Все още се опитвам да се отърся от напрежението. Бях решил да отида на „дебат” за ролята на медиите – традиционни и нетрадиционни, в президентската кампания. Без особено големи очаквания, въпреки предварително заявените лица – Юлиан Попов, Борислав Кандов, Георги Лозанов, Константин Павлов – Комитата (плюс Орлин Спасов и Боян Знеполски като модератори), знаейки, че с пасивно участие няма да остана доволен от вечерта. По-рано през деня бях отделил половин час, за да отида до „Червената къща” и да си резервирам място.
След сравнително скучните три панела (скучни, защото наистина не успяха да покрият, специално моите, а и на други участници в последвалата дискусия, персонални представи и изисквания за „дебат”), последва едно малко по-оживено общуване на тема има ли въобще адекватен отговор на политическата безизходица от страна на медиите или просто тиражите си вървят.
И тъй като мненията постепенно се насочиха към това, че нито блоговете, нито никакви алтернативни методи не могат да помогнат за развитието на гражданското общество (!?! – доста се посмях, та дори и Юлиан Попов на няколко пъти намигна и се усмихна на мимиките на учудване, които, както обикновено, включих в действие; има и малка вероятност да се е опитвал да си спомни дали не ме е виждал някъде на снимка из блоговете). И явно недоволни от опитите на Комитата и представителите на Индимедиа да разяснят все по-нарастващата роля на политическите (а и обикновените) блогове, за институционализирането на наченките гражданско общество у нас и превръщането им в действащо такова.
И разбира се, нямаше как да остана безпричастен към дебата (о, да, получи се такъв най-накрая). И след като около пет минути стисках микрофона, изчаквайки края на експозето на един от основните (си – по-късно се оказа, че съм успял да го провокирам) опоненти, с подкрепата на Мила Минева, която в ролята си на модератор на първия панел и дискусията ме „изконферансира”, успях да заявя собственото си мнение. Мхм, не знам защо бе прието толкова радушно. Може би, защото в залата имаше повече от 20 души на горе-долу моята възраст. Пък и взех страната на блогърите, които в България (грях, първоначално го написах с малка буква) все още се борят за своето място под слънцето. (Забравих да кажа, че и Еленко Еленков бе в залата.)
Кое обаче остана най-важното в края? Оказа се, че въпреки опасенията на тримата господа, които (слава Богу) заеха позицията „анти”, дойдоха при мен, за довършване на дебата. Явно бях успял да ги убедя, че в Центъра за култура и дебат „Червената къща” (казвам цялото име, понеже частта му в кавички бе повторена от въпросния господин с дългото експозе, предшестващо моето, с изключително много сарказъм). Мъжът, чието изказване изчаках най-търпеливо и забележително за част от залата, явно бе решил, че трябва да си продължим обсъждането.
И трябва да си призная, че се чувствах доста комфортно, обяснявайки на трима, явно интелигентни и загрижени за бъдещето си и своето участие във формирането му мъже. И все пак, заявявам гордо, излязох морален победител. И не защото не поискаха да повярват на Комитата и Орлин Спасов за истинската тежест на блоговете или пък понеже говореха за маси и поведение на тълпи, без да са чували за Гюстав льо Бон. А защото поискаха да поговорят с млад човек, решил да изразява мнението си по начин, който най-добре му приляга. Евентуално бяха заинтригувани от твърдението ми, че, намирайки се все още в детските си години, българското гражданско общество днес се подготвя да израсне и това ще стане, когато израснат младите хора у нас – евентуално до десет години.
Дебатът продължи и извън „Къщата”. С Георги Бонкин (за когото обикновено бих казал, че „ме е хванал за слушател”) поговорихме за перспективи и бъдеще. На обяснението си, че когато е бил на моите години, е мислел по същия начин, нямаше как да му отвърна, освен с „Предпочитам да бъда обезверен, когато достигна сегашната Ви възраст, отколкото да превърна останалите си години на жалко съществуване. Иначе би трябвало, вместо да се прибера тази вечер в Студентски град, да отида направо на гробищата, където и да се намират те.”

Заявявайте своята позиция. Тя е важна за всички. Защото не можете да знаете кой чете вашия блог.
Прочети

неделя, 12 ноември 2006 г.

Когато си МетросеНсуален

За някои хора метрото представлява серия от тунели и влакчета, които се преследват и спират на някакви забавни станции през определен интервал от време. За други е просто досадна част от ежедневието, която се налага да търпят, докато се придвижват към работното място.
За трети обаче метрото е съществуване. Те усещат елементите му с всяка част от тялото си. Седалките като че ли са направени специално за тях. Сякаш абсолютно всяка реклама от билбордовете и вътрешните пана е насочена персонално за тях. Метромотрисите тракат с ударите на тяхното сърце. Дори гласът, обявяващ следващата станция, говори с най-красивия тембър. Това са специални хора – притежават специфична чувственост, характерна само за тези, които притежават големия град в кръвта си. Те са метросенсуални.
Когато си метросенсуален, просто не можеш и да си помислиш да пътуваш с друго превозно средство. Личният ти автомобил отдавна не ти служи за придвижване в града, а мисълта за маршрутка направо те побърква. Единствената причина, поради която си позволяваш да хванеш автобус или трамвай рано сутрин, е, за да се придвижиш до най-близката метростанция. Тогава започва истинската част от деня ти.


Когато си метросенсуален, чакането на влакчето не те изнервя, а дори ти доставя удоволствие. Защото метрото е мястото, където можеш да останеш насаме с мислите си, заобиколен от впечатляваща атмосфера, която някак те описва. И разбира се, от другите като теб.


Когато си метросенсуален, ти не мразиш дневната светлина. Просто за теб има по-важна от нея - светлините от приближаващата мотриса изпълват сърцето ти с радост, че отново ще се носиш в пространството по загадъчен подземен път. Предпочиташ да пътуваш отдолу. И без това след време ще прекарваш цялото си време под земята. Но теб лично този факт въобще не те притеснява.


Когато си метросенсуален, момичето, което всяка сутрин се качва на твоята станция, е най-красивото. Знаеш, че нея не я интересува дали си бизнесмен или обикновен студент, работещ на половин работен ден. Сигурен си, че няма значение дали ходиш всяка седмица на фризьор, маникюр и кола маска – дали си метросексуален. Разбрал си, че е специална, защото ти си точно като нея – метросенсуален.


Когато си метросенсуален, блъсканицата на метростанцията не те изнервя. Тя е твоят начин да покажеш, че си част от обществото. Само тук се чувстваш заобиколен от свои. Защото знаеш, че метрото е елитно. То е за хора с изискан вкус и определено не е за хора, които не могат да го почувстват. Те просто не издържат.


Когато си метросенсуален, ти оставаш, докато всички си тръгват. Цялата тълпа се засилва към ескалатора, само ти стоиш на място в очакване не следващото влакче. За теб то е символ на новото начало. Ти се променяш с такава скорост, с каквато се движи то по обратния път. Само че за теб обратен път няма – в метрото всичко води напред.


Когато си метросенсуален, само десет метра под земята се чувстваш в свои води. Защото Метрото е твой дом. Всяко вагонче е твоя собствена стая, която споделяш със себеподобните. И формирате свое микрообщество – обществото на Метросенсуалните.
Прочети

четвъртък, 2 ноември 2006 г.

Like A Virgin...

Днес ми се случиха няколко неща за първи път:
1. Не че е хубаво, ама държа да започна с това: за първи път от доста време пускам смислен пост (онзи за новия президент беше някак в опиянение от чуждата победа).
2. Заваля сняг за първи път тази година. И аз за първи път си спомням да вали сняг на 2-ри ноември. Ей, че пухкаво, тичам да си направя снежен човек ;)
3. Тази вечер за първи път осъзнах и почувствах много силно какво е да станеш жертва на крупна измама. Оказа се, че имам неплатена сметка от около 400 лева към роден GSM оператор, чийто абонат никога не съм бил. Най-"красивото" с влучая бе, че са причинили на баща ми deja-vu, което не е осдобено приятно. Но как да каже, сбъркали са човека. Няма да се заканвам много, но не трябваше първото ми сериозно разследване да бъде точно по мой случай. Е, ще се наложи...
Прочети