неделя, 21 февруари 2016 г.

#TED2016: Година на изненади и мечти

Photo: Bret Hartman / TED 
Всичко започна като изненада. "Освободи си вторник вечер, ще те заведа на едно място, ще ти хареса". Разбира се, нямаше нужда да питам. Изчаках. А във вторник вечер просто седнах в киносалона и се насладих. Откриването на глобалната конференция TED във Ванкувър на живо. Основна тема: DREAM.

Седем чудесни лекции, които тепърва ще бъдат показани на широката аудитория, извън онези щастливци, които гледаха на живо в залата и в десетки киносалони в цял свят. Началото бе дадено от 10-годишната Ишита Катиял с едно просто послание към родителите - не отнемайте детството от своите деца. След това разговори за Космоса, за ДНК, един джемсешън на автора на музиката в "Беднякът милионер" АР Рахман, който приспа половината зала (окей, така е, макар аз да му симпатизирам още откакто с магьосника Дейв Стюарт създадоха супергрупата Superheavy).

После обаче влезе тежката артилерия - един от кураторите на TED, Дан Палота, разказа как мечтае всички да можем да живеем със страховете си, като се изправяме срещу тях всеки ден. Смела мечта, която се е реализирала - да може да се омъжи за своя партньор.
"Време е да започнем да живеем в няколко измерения. Едновременно".

Сега, това е Шонда. Шонда бе представена като "най-влиятелната жена в съвременната телевизия" и това се дължи на един прост факт - тя е създател на някои от най-популярните и успешни ТВ сериали от последните години - "Анатомията на Грей", "Частна практика", "Скандал" и новият "Как да ни се размине за убийство?". Титанът Шонда Раймс говори за това какво е да произвеждаш 70 часа първокласно телевизионно време и все пак да останеш верен на себе си. И на Жуженето.

Страхотно подредено представяне, многократно репетирано, но изпипано до милисекундата. С точния ритъм и пресеченост на говоренето, със страстта и историята - как можеш да погледнеш себе си, да видиш къде какво изпускаш и да се вземеш отново в ръце. Подреждайки приоритетите си правилно, оставяйки си време за малките неща и най-вече за важните неща - децата и близките си. Защото няма по-страшен звук от този, в който не чуваш Жуженето.



И накрая 64-годишният-с-тяло-като-на-десетокласник Бил Джоунс, истинска икона на танците, разказа 4 (добре, де, 5) истории само в 21 пози. Да, и тук имаше много мрънкане и пуфтене в салона, напълно незаслужено. За съжаление, видеото още не е качено, но самото изпълнение бе красиво в еднообразието си от движения и многообразието от комбинации между тях. И наистина внушително излъчване.

П.П. Самата конференция продължи в рамките на 5 дни и приключи в петък, като в паузите на отделните сесии бяха показани 33 кратки филма на различни теми. Ето за десерт един от най-впечатляващите - "Откритият космос" на Сандер ван дер Берг с кадри от мисиите Cassini и Voyager и музика от "That Home" на The Cinematic Orchestra.

Прочети

неделя, 7 февруари 2016 г.

10... Или точно третина от един живот


Уоу, откъде да започна? Когато в четвъртък започнаха да присветкват нотификациите в LinkedIn, че контактите ми там ме поздравяват за поредната work anniversary, нямаше как да не се загледам. И там съвсем ясно бе изписано: www.alexanderkrastev.com - 10 years. Изведнъж си дадох сметка, че нещо, което може би е започнало наивно, почти като на шега, се е превърнало в история. Не, наистина!

Трудно ми е да си представя колко много съм пораснал за тези 10 години (почти колкото ми е трудно да си представя този текст да не звучи инфантилно, но карай, и без това вече пророних първата сълза). Започнах единствената си работа, създадох и с верни четящи другари превърнахме "Аз чета" в най-престижната медия за книги в България, успях да развия и продам един бизнес проект, ожених се, започнах да преподавам в Нов български университет (където само няколко месеца по-рано държах слово пред завършващите магистри по комуникация), срещнах страхотни хора, а съвсем скоро ще стана на 30. Как, как точно да преразкажа една третина от живота си, като публикациите само в този блог са 500. Да, точно 500, а тази е под №501!

Настоящият нов дизайн на The Dreamreader 

Разбира се, беше време и за поредния редизайн. Той е пети за този блог и продължава да следва развитието ми като Личност (Ау!) - светъл, минималистичен, с акценти в любимия ми жълт цвят. И докато правех дребни корекции, излизаха линкове и свързани текстове. Така че ще те поздравя с 5 тях - малко опознаване в неделя сутрин никога не е излишно.

  1. Тя и историята с цветитата - честно, не съм съвсем сигурен коя е Тя в този случай, епистоларната история мълчи. Но пък е доста сладка неопитността ми, прозираща зад опита да говоря на жена за... други жени.
  2. Страх ли ме е вече от книгите? - е, разбира се, че ме е страх - та кого не трябва да го е страх от книгите. Аз обаче живея вълшебно с тях - там съм, когато имат нужда от мен, обратното е също винаги вярно!
  3. Когато порасна... - този пост ми е сред любимите, връща директно към зората на "Аз чета" с... първия ми читателски дневник от V клас. #книженблогърпочти20години
  4. In Search of Sunrise - е като статус от вечно преследващ ме цикъл, когато не мога да намеря правилната музика за слушане. Случва ми се поне веднъж годишно и продължава седмици. И ниго Spotify, нито YouTube каналите ми помагат. Решението обаче все някога идва (в края на 2015-та беше The Great Unknown на Роб Томас), дори и в правилния момент преди лятото.
  5. Един (контра)протестен ден в центъра на София - завършвам с този текст, защото е най-четеният в блога. 5000 прочитания. И отразява какво ни се случваше в продължение на 400 дни по време на протестите срещу Олигарски. 400 дни, копеле! След това отново дойде Бойко и положението е все така кофти (и с много подаръци за Дебелото), но аз не съжалявам за нито едно вложено усилие.

Пожелавам ти вдъхновение. И ако докато разглеждаш блога, ти попадне интересна история, която искаш да ти разкажа, ще го направя с удоволствие! #следващите10
Прочети

неделя, 31 януари 2016 г.

Защо трябва да останеш "стъпил върху раменете на гиганти”

Понеже Леонардо Ди Каприо при поредната си награда снощи е разказал колко е важно да си даваш сметка, че при всеки голям успех си "стъпил върху раменете на гиганти” (казал го е първо Нютон, между другото), Нийл деГрас Тайсън обяснява същото на миличкия сладък рапЕр B.o.B.



Самият B.o.B. от няколко дни пълни Twitter-профила си със статуси за това, че Земята е... плоска.

Но Нийл припомня и нещо друго - когато имаш такова голямо влияние - инфоленцер си, един вид - не можеш да си позволиш да говориш като олигофрен, защото това си има последствия.

Та така - изгледайте го, важно видео в неравната борба на науката с невежеството

Прочети

вторник, 26 януари 2016 г.

Какво е да си един от "40 до 40"

Фото: Creative Visual Solutions за "Дарик 40 до 40"

Не мога да си кривя душата - харесвам класациите. Вроденото ми състезателно чувство вероятно ме тика към постоянно съревнование и най-вече към търсене на победители. Е, не на всяка цена, макар и това да е трудно за разбиране за много хора.

Ето, включването ми в подреждането на Дарик "40 до 40" е извор на страхотно вдъхновение. Това не е класация, по-скоро клуб, но престижността на участието в него се определя от нещата, които хората вътре вече са постигнали. Много победители от сферата на образованието (във всичките му съвременни аспекти) и технологиите, млади предприемачи и най-вече мислещи идеалисти, които искат да останат тук и да променят.

Ако трябва да използвам и друга дума освен "вдъхновение", за да опиша какво е да си един от "40 до 40", това би било "надежда". Важното за мен е, че в този престижен списък има достатъчно много хора, с които комуникирам и работя рамо до рамо всеки ден, а с други се познавах онлайн. Всеки от 40-те (които реално са повече, защото има номинации и за цели екипи) има нужда от подкрепа и насърчаване, защото проектите и каузите им си заслужават. Всеки от тях е сам по себе си добра новина, всеки от тях е успешна история - такава, която си струва да бъде разказвана.




Credit: Creative Visual Solutions
Posted by 40 до 40 > Проект на Дарик on Friday, January 22, 2016
Прочети

четвъртък, 14 януари 2016 г.

Време е за изучаване на медийна грамотност в училище


Случилото се във Враца във вторник следобед и смъртта на Тодор беше редно да остави всички ни без думи. Трябваше да ни накара да се замислим какво общество сме - безучастни зрители, всезнаещи онлайн коментатори, изпитващи състрадание, борци за справедливост и правосъдие? А вместо това повлече лавина от полярни мнения, което никак не би било лошо, ако не беше породено от гигантската дупка в разбиранията за това как трябва да функционира едно общество в колективното съзнание на самите му членове.

А къде в тези описания са медиите? Какво са медиите? В период, в който всеки профил в социалните мрежи е самостоятелна медия със своя аудитория, знаем ли как да използваме медийното съдържание? Знаем ли какво четем, когато го четем на конкретно място? Знаят ли децата ни какво и защо им казват, когато четат или слушат, че бежанците са зло, че всички мюсюлмани са терористи, че Обама или Путин са нашияте спасители, че циганите са задължително крадци, че всички протестиращи са платени, че ваксините причиняват аутизъм, че Бойко Борисов е велик... Дават ли си децата ни сметка, че циците на Преслава са само начин да бъдат вкарани в сайт, който после да им спуска опорки с подозрителна достоверност?

Отговорът няма как да бъде положителен, ако изхождаме от публичните реакции около убийството във Враца. Преди това бяха атентатите в Париж, сваленият руски самолет над Турция, безредиците в Катуница, протестите и контрапротестите през 2013 и 2014 г. - винаги общността се разделя на две, винаги някой подклажда огъня и десетки хиляди "яхват" вълната. Винаги се появяват говорещи/пишещи глави, които свеждат своите тези като последна инстанция и сякаш са във всяко възможно ТВ студио. И когато са на телевизора, значи е така - нали?

Сега, вероятно повече от всякога, е важно да има високо ниво на медийна грамотност в обществото ни. Важно е кафевите медии да бъдат ясно разпознавани като такива. Важно е да се знае, че участието в политиката на корпулентен собственик на медии води до икономически интереси и задължителни серии от материали в медиите му за реализирането на тези интереси. Важно е дигиталното поколение да е напълно наясно какви са опасностите на онлайн средата и то не само от гледна точка на личната сигурност, но и на информацията, която получават.

През следващите месеци Читалище.то ще организира цикъл от дискусии и лекции, посветени на медийната грамотност - за спецификите на медиите, за ползването им като пропагандни канали, за неравната битка с троловете. Това обаче едва ли ще е достатъчно - проблемът с неразбирането на всички капани е толкова голям, че може да бъде решен единствено с масовост на качеството, с включване на медийната грамотност в учебните планове и обсъждане на тематиката още в гимназията. Да, време е за изучаване на медийна грамотност в училище.
Прочети

понеделник, 11 януари 2016 г.

Защо сънуваме кошмари?



Признавам, кошмари ме посещават доста честичко нощем. Гонят ме извънземни, земята се разтваря, вражески армии бомбардират къщата от детството ми, в коридора в началното училище се появяват зомбита, едно време доста често изпусках влака или автобуса, а сега се успивам за срещи - не мога да се оплача липса на сюжети в кошмарите си, много често дори повтарящи се. Какво обаче означава това - имам ли проблем, трябва ли да потърся професионална помощ, НОРМАЛЕН ЛИ СЪМ ИЗОБЩО? Реших да проверя по добре изпитания начин - с търсене в интернет.

Ето няколко неща, които открих за кошмарите из международни медицински издания и малко български сайтове:
  • те са начин мозъкът да насочи вниманието към конкретни проблеми или очаквани събития;
  • появяват се по време на т.нар. "бързо движение на очите" (БДО или Rapid Eye Movement - REM), последната от трите фази от цикъла на съня, в която се създават физически ориентираните съновидения, които сме в състояние да запомним;
  • могат да са следствие от лоши хранителни навици, включително и късно хранене или непосредствено преди сън;
  • чести кошмари имат 20 до 30% от децата и между 5 и 8% от възрастните;
  • креативните личности сънуват кошмари много по-често;
  • при редовно недоспиване е много по-вероятно първият път, когато имаш възможност да се наспиш, да те "посети" поне един кошмар;
  • ако взимаш определени медикаменти, включително антидепресанти или лекарства за кръвно, вероятността да сънуваш кошмари се увеличава;
  • частта на мозъка, наречена амигдала, която отговаря за контрола на емоциите, афекта и мотивацията, участва в паметта и има отношение към справянето със стреса, е активен участник в процеса на сънуване в БДО-фазата. Именно тази нейна активност обуславя и появата на кошмари.
И сега най-интересното - ако имаш повтарящ се кошмар, можеш да опиташ да го "прогониш", като сменяш края му (не е толкова трудно, аз често се забавлявам по подобен начин със сънищата си, между другото), но в общия случай е важно да опиташ да откриеш какво означава самият сън и на какво в реалния живот би могло да го предизвиква.

Можеш да разгледаш тази таблица на кошмарите и смущенията в съня, изготвена от Американската академия на семейните лекари - с повечко факти и детайли:



В крайна сметка, не знам какво ми има, но прочитането на цялата информация, с която да подготвя този текст беше повече от вълнуващо. Продължаваме напред - досънуване!

Прочети

събота, 14 ноември 2015 г.

Толкова много въпроси, само един отговор: Бъдещето


Започвам този текст от чисто вътрешни, по-скоро автотерапични подбуди. Ужасът и объркването в главата ми са толкова големи, а въпросите без отговор - толкова много, че дори не съм сигурен дали ще успея да го завърша...

Ужасът е от това на какво е способна група хора, която няма уважение към нищо, абсолютно нищо. Объркването от това да осъзнаеш по най-болезнения начин, че наученото от родителите ти "хората са различни" всъщност може да означава, че някой някъде може да живее с единствената цел да носи разрушение. Въпросите - десетки: Каква е крайната цел? Колко по-далеч могат да стигнат? Толкова малко ли струва човешкият живот? Можеш ли през 2015-та година все още да живееш в Средновековието? Религията или отчаянието е това, което може да накара едно човешко същество да погуби десетки други? Трябва ли да се отговори на насилието с насилие? И още, и още - толкова много, че съзнанието ти дори да не може да ги формулира...

Това, което не искам да допускам в главата си, е страх. Той няма място тук, защото е основният търсен резултат. Вярвам, че той ще бъде избегнат, а основният получен резултат ще бъде една още по-силна Европа и категорична реакция срещу терористите. Страхът е понятие от миналото, бъдещето няма да позволи той да премине напред. Нещо, върху което се градят всички религии, апропо - а религията във всички нейни разновидности е философия, остаряла с около хиляда години.

Миналото е да рушиш хилядолетни паметници, да преминаваш всички граници (в прекия и в преносния смисъл) и... да нямаш респект към самото минало. Бъдещето е да създаваш технологии, да заличаваш границите и да правиш живота на всички по-лесен, по-безопасен, по-добър.

И лошата новина за терористите е, че технологиите са по петите им. Всъщност, на врата(та) им:
Прочети

сряда, 23 септември 2015 г.

Независимост в бяло, зелено и червено


Често използвам празниците като оправдание да остана насаме със себе си - 1-2 часа за проверка на реалността и ровичкане из съзнанието. Предългият уикенд покрай Деня на независимостта отново ми даде тази възможност

Разбира се, след като пообиколих из онова, което е останало от (прилично) младия ми мозък, се загледах и навън - как драгите ни съотечественици гледат на Независимостта, на поредния момент да напомнят, че са българи, носещи завета на "велики предци". Иииии... изпаднах в културен шок, нямаше как.

Първо, по време на разходката в Копривщица отделих по няколко минути да разгледам книгите за гости в различните къщи-музеи. Излишно е да казвам, че 70% от оставените послания подчертаваха колко голям повод за гордост е това да си роден в България, да си наследник на Любен Каравелов, на Тодор Каблешков, на Димчо Дебелянов. Е, нямаше нищо за това какво самите пишещи правят за страната си, но пък тук-таме се изказваше съжаление как такава велика нация като българската слугува на "американци и прочее". Как точно - не става ясно...

Някъде по калдъръмените улички на наистина страхотното възрожденско градче ми се наложи да прочета коментар на стената си във Facebook, според който всички българи в чужбина са що-годе страхливи тъпанари, които нямат право да гласуват, защото са избягали. Да си гласуват там, където са, защото какво-ни-избират-кой-да-ни-управлява-нас-като-няма-да-са-тук-да-теглят-от-скапаните-управници-които-са-ни-избрали-самите-те. Логика не видях, не ми бе и показана. Остана само поредният културен шок как няколко километра разстояние могат да означават светлинни години разлика в начина на мислене.

Повод за онлайн дискусията беше предстоящият референдум за електронното гласуване. "Дискусия" в случая не се получи, но успях за пореден път да прочета няколко от онези митове, които ще слушаме през следващия един месец от страна на противниците на е-вота (и които Краси Гаджоков оборва по доста подробен начин). Апропо, най-много инициативни комитети "Против" има от Видин и Враца - защо и как най-бедните райони в страната изведнъж скочиха срещу гласуването по електронен път не мога да си обясня. Може би има някаква връзка между "немотия" и "зависимост", водеща до по-лесно събиране на подписи на масов принцип и без никаква прозрачност. А може би просто някой от Видин с медия и/или НПО има нужда от онези 40 хил. лева субсидия за медийни участия, полагащи се на всеки регистриран от ЦИК инициативен комитет. Наистина не знам.

Общо взето, българските размисли или страсти относно независимостта са насочени изцяло в посока "назад" - търсене на поводи за гордост далеко в историята, отказване от технологичния напредък "защото така", нежелание да погледнем напред и да помислим за нещо повече от утрешния ден. Напомня ми точно за описанието, което гръцкият публицист Никос Диму дава на своите сънародници в „Нещастието да си грък“.

И като споменах гърците, през уикенда те отново направиха крачка към независимостта си (според техните собствени разбирания вероятно), потвърждавайки желанието си да следват курса на прокъсаната-СИ-РИЗА, която се оказа достатъчно здрава, за да спечели изборите. Какво очаква южните ни съседи, предстои да видим, макар покрай Ципрас каквото и да било планиране е обречено да бъде предпоследно.
Прочети

събота, 25 юли 2015 г.

Да срещнеш врага достойно очи в очи


Има едно основно нещо, което различава хората от приматите и останалите животни - възможността им да водят целенасочена и членоразделна комуникация с ясна цел и измерими резултати. Еленът би нападнал почти веднага с рога опонента за дадена територия, човекът, вместо това, би използвал мозъка си и би опитвал да преговаря, давайки разумни аргументи в своя полза до достигане на целта.

За два дни бяха изразени много мнения за това дали хора, които са протестирали повече от 400 дни срещу Местан и подопечното му (нему и на господарите му - нали не си мислим друго?) правителство на "Орешарски", трябва да седнат на една маса с него - без значение от формата и темата. Много "да" и много "не". Истината е, че всеки от присъстващите е бил доброволно там, включително и председателят на ДПС, чиято парламентарна група преди броени дни беше получила покана за среща Инициативата "Правосъдие за всеки".

Факт - Местан е чудесен политически комуникатор, много трудно може да бъде изведен извън зоната си на комфорт. Но и това му се случи неведнъж по време на разговора. Имаше моменти, в които да обясни спокойно аргументите на своята партия, след което получаваше въпроси и контрааргументи - това му се случва прекалено рядко, нали така?

Какво и как всъщност се случи в четвъртък сутрин, можете да се уверите сами от цялото, немонтирано видео на срещата на представители на Инициативата "Правосъдие за всеки", Протестна мрежа и други протестиращи с Лютви Местан:

 

Резултатът от неколкоседмичните обсъждания на съдебната реформа ще стане ясен в близките няколко дни, но много рядко в съвременната българска история е правена реформа с толкова активно гражданско участие и натиск. На практика, въпреки манипулативните и низки опити да се генерира изкуствана съпротива срещу съдебната реформа с участието на неориентирани непълнолетни, статуквото получи много силен удар: прозрението, че срещу себе си има не просто голям брой хора с реална цел, а мислещ враг, който не се страхува.

Защото да срещнеш врага очи в очи е достойно.
Прочети

вторник, 14 юли 2015 г.

Защо съдебната реформа наистина има значение и защо Цацаров трябва да подаде оставка



Все още ми е трудно да забравя голяма част от нещата, които Моника Маковей каза в края на май. И най-вече това, че дори един човек е достатъчен, за да се случи промяната, за да бъде сложен лост в неспиращото да се върти колело на корупцията. За румънците тя е точно този лост, който се заема със съдебната реформа преди десетина години, а в момента там всеки месец има знакови дела за корупция с влизащи в сила ефективни присъди срещу висши политици, чиновници и магистрати. Ние все още търсим своя смелчага, но хората са все по-малко примирими към случващото се в съдебната система.

Защо има нужда от реална реформа едва ли е нужно да обсъждаме - могат да го потвърдят редица пострадали от наглеци, които после подкупен прокурор или съдия е прикрил; чужди или български предприемачи, които една сутрин са се събудили без да са собственици на бизнеса си; изобщо хора, за които Темида се е оказала мащеха. Ако всичко се промени и всеки започне да получава справедливост за делата си, страхът у следващите ще е още по-голям и ще действа като спирачка пред безчинствата им.

Цацаратурата не работи. Самият Цацаров достатъчно пъти е доказвал, че първоначалните съмнения за неговата зависимост от Борисов, Пеевски и различни путиноориентирани фактори на Задкулисието, не са били никак случайни - дори напротив. Сега се питаме защо няма дела срещу Пеевски, защо няма наказани за източването на КТБ, защо цели медии с редица материали с реч на омразата остават ненаказани, защо сигналите на едни се игнорират, а други са поощрявани да скалъпват доноси под фалшиви имена, само и само да има причини за започване на разследване. Той твърди - аз работя. Но резултат няма, а престъпните деяния продължават.

Докога? България вече не е държавата на безнаказаността. #Оставка, Питър Грифин! 14 юли 2015, 18.30, Съдебна палата
Прочети