Все още се опитвам да се отърся от напрежението. Бях решил да отида на „дебат” за ролята на медиите – традиционни и нетрадиционни, в президентската кампания. Без особено големи очаквания, въпреки предварително заявените лица –
Юлиан Попов,
Борислав Кандов,
Георги Лозанов,
Константин Павлов – Комитата (плюс
Орлин Спасов и
Боян Знеполски като модератори), знаейки, че с пасивно участие няма да остана доволен от вечерта. По-рано през деня бях отделил половин час, за да отида до
„Червената къща” и да си резервирам място.
След сравнително скучните три панела (скучни, защото наистина не успяха да покрият, специално моите, а и на други участници в последвалата дискусия, персонални представи и изисквания за „дебат”), последва едно малко по-оживено общуване на тема има ли въобще адекватен отговор на политическата безизходица от страна на медиите или просто тиражите си вървят.
И тъй като мненията постепенно се насочиха към това, че нито блоговете, нито никакви алтернативни методи не могат да помогнат за развитието на гражданското общество (!?! – доста се посмях, та дори и Юлиан Попов на няколко пъти намигна и се усмихна на мимиките на учудване, които, както обикновено, включих в действие; има и малка вероятност да се е опитвал да си спомни дали не ме е виждал някъде на снимка из блоговете). И явно недоволни от опитите на Комитата и представителите на
Индимедиа да разяснят все по-нарастващата роля на политическите (а и обикновените) блогове, за институционализирането на наченките гражданско общество у нас и превръщането им в действащо такова.
И разбира се, нямаше как да остана безпричастен към дебата (о, да, получи се такъв най-накрая). И след като около пет минути стисках микрофона, изчаквайки края на експозето на един от основните (си – по-късно се оказа, че съм успял да го провокирам) опоненти, с подкрепата на
Мила Минева, която в ролята си на модератор на първия панел и дискусията ме „изконферансира”, успях да заявя собственото си мнение. Мхм, не знам защо бе прието толкова радушно. Може би, защото в залата имаше повече от 20 души на горе-долу моята възраст. Пък и взех страната на блогърите, които в България (грях, първоначално го написах с малка буква) все още се борят за своето място под слънцето. (Забравих да кажа, че и
Еленко Еленков бе в залата.)
Кое обаче остана най-важното в края? Оказа се, че въпреки опасенията на тримата господа, които (слава Богу) заеха позицията „анти”, дойдоха при мен, за довършване на дебата. Явно бях успял да ги убедя, че в
Центъра за култура и дебат „Червената къща” (казвам цялото име, понеже частта му в кавички бе повторена от въпросния господин с дългото експозе, предшестващо моето, с изключително много сарказъм). Мъжът, чието изказване изчаках най-търпеливо и забележително за част от залата, явно бе решил, че трябва да си продължим обсъждането.
И трябва да си призная, че се чувствах доста комфортно, обяснявайки на трима, явно интелигентни и загрижени за бъдещето си и своето участие във формирането му мъже. И все пак, заявявам гордо, излязох морален победител. И не защото не поискаха да повярват на Комитата и Орлин Спасов за истинската тежест на блоговете или пък понеже говореха за маси и поведение на тълпи, без да са чували за
Гюстав льо Бон. А защото поискаха да поговорят с млад човек, решил да изразява мнението си по начин, който най-добре му приляга. Евентуално бяха заинтригувани от твърдението ми, че, намирайки се все още в детските си години, българското гражданско общество днес се подготвя да израсне и това ще стане, когато израснат младите хора у нас – евентуално до десет години.
Дебатът продължи и извън
„Къщата”. С
Георги Бонкин (за когото обикновено бих казал, че „ме е хванал за слушател”) поговорихме за перспективи и бъдеще. На обяснението си, че когато е бил на моите години, е мислел по същия начин, нямаше как да му отвърна, освен с „Предпочитам да бъда обезверен, когато достигна сегашната Ви възраст, отколкото да превърна останалите си години на жалко съществуване. Иначе би трябвало, вместо да се прибера тази вечер в Студентски град, да отида направо на гробищата, където и да се намират те.”
Заявявайте своята позиция. Тя е важна за всички. Защото не можете да знаете кой чете вашия блог.
