Неотдавна ми попадна едно интервю на небезизвестния
Ноам Чомски пред
сп."Newsweek". Много e показателно за US политиката в последните години и не само тогава.
„Приказка за двете тресавища” *
Ноам Чомски е един от най-влиятелните интелектуалци на 20 век, но това е едно признание, което 77-годишният професор не взима особено насериозно. „Хората просто искат да чуят нещо различно от суровата догма, на която са свикнали. Те обаче няма да го чуят в медиите”, категоричен е той. Лингвистичният феномен, превърнал се в политически теоретик, бе водещия „ум” на антивоенното движение от 60-те насам; той все още е и плодовит автор, издал шест книги през последните 5 години. Разговорът му с репортера на „The Newsweek Magazine” Майкъл Хейстингс е за настоящия политически климат. Извадки:
Хейстингс: Накъде мислите, че се е запътил Ирак сега?
Чомски: Ами, много трудно е да се говори за това, заради една строга доктрина, която преобладава в САЩ и в Британия и ни пречи да гледаме на ситуацията реалистично. Това е една доктрина, която ни кара да вярваме, че САЩ биха „либерализирали” Ирак дори ако основните им продукти бяха марули и краставички, а основният енергиен ресурс на Света бе в Централна Африка. Всеки, който не приема това, е дискредитиран като конспиратор, лунатик или нещо от сорта. Но всеки, притежаващ функциониращи сиви клетки знае, че гореспоменатото не е вярно – както знаят всички иракчани, примерно. САЩ нападнаха Ирак, понеже основният им източник е петролът. И това дава на щатите, цитирам Збигнев Бжежински, „критично преимущество” пред основните им съперници – Европа и Япония. Това е политика, която ни връща още към Втората световна война. Това е и нищо друго основната причина да се нападне Ирак.
Щом веднъж разберем това, ще можем да говорим накъде се е запътил Ирак. Например, говори се много за това как САЩ допринасят за суверенността на независим Ирак. Но това не може да е истина. Просто трябва да се запитате какви би била политиката, ако държавата бе повече или по-малко независима. Всички знаем как би изглеждала – демократичен Ирак ще има шиитско мнозинство с близки връзки с Иран. Освен това, наблизо е границата със Саудитска Арабия, където има огромно шиитско население, което е било брутално депресирано от тиранията на подкрепяните от САЩ фундаменталисти. Ако има някаква промяна към суверенност на шиитски Ирак или поне някаква свобода за тях, това би се отразило отвъд границата. А точно там се намира голяма част от саудитския петрол. Разбирате ли сега какъв е последният кошмар за Вашингтон?!?
Х.: Вие бяхте част от антивоенното движение през 60-те години. Какво мислите за аналогията Ирак – Виетнам?
Ч.: Мисля си, че въобще не може да се прави аналогия. Създадената аналогия се дължи на неразбирателството спрямо Ирак и неразбирателството спрямо Виетнам. Неразбирателството спрямо Виетнам вече описах в своя книга – то нямаше нищо общо с военните цели. САЩ отидоха на война във Виетнам поради една много хубава причина – страхуваха се, че там може да се изгради един модел на успешно развитие и това би могло да доведе до ефект, който други държави да последват. Имаше една проста военна цел – да се унищожи Виетнам. И те го направиха. Нарекоха го загуба, защото не постигнаха плана-максимум – да превърнат Виетнам в нещо като Филипините. За тях беше възможно просто да унищожат Виетнам и да си тръгнат. И те го направиха. Безобразие.
Х.: Беше ли антивоенното движение през 60-те години по-успешно от сегашното?
Ч.: Съвсем различно е. Когато САЩ нападнаха Виетнам през 1962, отне години, докато се създаде каквото и да е протестно движение. Атаката срещу Ирак беше първото нещо от стотици години насам, срещу което имаше масирани протести, още преди да започне. Имаше голям протест през февруари 2003. Това никога не се бе случвало в историята на запада.
Х.: Къде поставяте Джордж У. Буш в пантеона на американските президенти?
Ч.: Той е много или малко символ, но лично аз мисля, че хората около него са най-опасната администрация, която САЩ са имали някога в своята история, и точно тя води света към разрушение. Има две основни опасности, пред които е изправен светът, опасности, които могат да доведат до унищожение на видовете и които не са шега работа. Една от тях е ядрената война, а другата е екологичната катастрофа. Администрацията на Буш използва точно тях. Те си търсят противници, срещу които да ескалира собствения им военен капацитет – Русия, Китай, а сега и Иран. Това означава поставяне на техния ядрен заряд на „полунатиснат спусък” в режим „очакване”.
Администрацията на Буш успя да превърне Съединените американски щати в една от най-плашещите и най-мразените държави на света.** Талантът на тези момчета е невероятен. Те успяха да откъснат Канада. Това буквално си изисква гений!
Превод: Алескандър Кръстев
* Заглавието и интервюто са преведени от „The Newsweek Magazine” – бр. 2 (January 9,2006).
** Подчертаването е на редакцията на „The Newsweek Magazine”.
