21 декември 2006

Отлитам


Аз изчезвам и ви оставям в ръцете на празниците. Дано се получи красиво и тази година.

Love,x4o!
За Александър Кръстев

Създател на сайта за книги и четене "Аз чета" и PR консултант в PRoPR Агенция. Член на Настоятелството на Читалище.то, преподавател по LinkedIn в НБУ и носител на званието "Рицар на книгата".

Може би ще харесаш и:

1 коментар:

  1. Ужасно е в петък да си сам и да ти е безразлично какво се случва, да усещаш, че изпадаш в дупка, където се чува само ехото на околната скука и монотонност, и мрачност, и зимност.... гадни статични души, които изплюваш доброволно, а те замръзват в пространството и после се чупят на хиляди парчета някъде по паважа. После ги настъпваш, разбира се....те не се виждат с ненабито око.
    Ужасно е да е Нова година - поредният погрознял празник, жилав плевел във ваниленото небе А трябва да се веселиш като обезумял в името на принципа....Ами, ако вече не ти е весело? Не, не се противопоставяш на общоприетото, защото се мислиш за уникален...Просто вече е скучно, извървял си някой пространства, пътеки, ескалатори нагоре-надолу и чаши – вдигаш, отпиваш, наливаш,повръщаш; превъртял си плочи, мисли, послания, изслушал си припеви на изгрев и залез, по обяд, между 2 и 3 сутринта...Не, не си видял всичко, даже нищо не си видял и това те смазва като ръждясал валяк и потен валяджия без лице, но с големи мустаци...Тук е тясно и тъпо, прекалено лакирано, латексово, задушливо – леко на пот, лучец и новият ФА - за твоя вкус, но оставаш и ден след ден мислиш за поляна с маргаритки с платинени стъбълца и с листенца в цвят яйчена черупка, каквито ще са стените на прекрасната ти спалня някой ден... И постепенно оставаш сам, заживяваш без връзка с действителността, въпреки че ти се струва – аз съм страшно активен, аз мисля, което не е гаранция, че съществуваш – поне не тук и сега, а в твоето пространство, с твоите герой, с твоята главна роля на ос и въртящо се кълбо едновременно. Имаше една адски тъпа книга, която в началото казва, че някои хора губят живота си в измисляне на това, което искат да станат или постигнат....Опасна пропаст, но няма табели....Никой не казва къде започва и къде свършва многокрилното шосе на мечтите ти и къде трябва да спреш, за да останеш образцов реалист, рационалист, практицист – вечно качество, когато е в достатъчно количество.

    „Ужасна работа” ми беше любимия лаф преди, в най- сладките ми 15-16-17, когато в главата ми не бе чорба – и то шкембе, от най-гнусната. Когато светът не свършваше постоянно, всеки ден...Когато нямаше глобално затопляне, в което всеки устойчив ледник на собственото ти аз се топи постоянно в бързането и няма време, няма време да покажеш индивидуалността си, която всъщност се продава на адски ниска цена, ако не на никаква...Колко жалко ами стените с цвят на яйчена черупка? Ами поне лявото крило на моят РОУД 66, който още не е намерил своя щастлив край?

    Ужасен е не празникът, ужасна е не кризата на уж порасналия бухал, който не вижда, ама нищо не вижда в тъмното. Май е прекрасно дори, ако умееш да дишаш спокойно и плавно – вдишай, издишай, брой до 5 или до любимото си число, което никога не ти е носело късмет. Опитай се да живееш тук и сега, безкритично и задължително егоистично. Забрави за приятелите – те май винаги си отиват, потъват в нечии чужди битиета и те оставят сам, защото имат график на посредствеността, който са длъжни да спазват. Защото „вечното приятелство” е дума еретична и покварена за всеки емоционално нестабилен човек – тя манипулира, спекулира, мародерства и после те заплюва с жлъчна крачка. Забрави за секретите на действителността – в крайна сметка сам си и не измисляй въображаеми приятели на име Чарли, защото е много холивудско за всеки себеуважаващ се антиглобалист (аз не съм, защото не ми пука).

    Ужасна самота, една година самота, която не ражда никакви поучителни равносметки, защото бе скучна, изкуствена, сива и тъпа година, която не искам да се повтаря. Защото бе година на самосъжалението, което не роди ..нищо. Защото бе година на пресиления смях и самовглъбение в себе си, в изолацията – тази духовната, на лъжата, на лошите помисли, на страха, на неувереността, на неизказаните разочарования и обиди, на агресията, на суеверието, на големите надежди и празните кошници....Година на безплодието и мъртвите души..Година на конкретиката, година без 14 февруари. Година на една й съща музика, която не ме вдъхнови нито веднъж както преди, на едни й същи скъпи, но изкуствени светлини, на липсващи нови герои...Година на търсене, което не намери нищо и стигна до безразличие...Година на опасност от голямата депресия..Година, която не я позволи, защото беше година на инат (както всяка друга). Година на страх и вина, че няма любов, че тя не случва по нечие адски зло усмотрение.....Година на несигурност, на един красив изгрев, на една красива песен, която умря от бяла смърт, макар й безснежна...Година на един въображаем път с две сенки без лица, които срещнаха очите си за малко и после......някои забравиха, но не всичко....Година на неосъществени мечти, година на амбиции, който стържат тавана на възможностите ти. Година, която не ме замая, не ме разплака заради нещо конкретно и не ме накара да се засмея естествено..Година на тежкото изживяването на нещо, което на пръв поглед изглеждаше леко, леко и приятно, просто чудесно, чак да не повярваш...Година на предателството ( и най накрая нацелих точната дума....). Радвам се, че свърши....ще изпия едно по случая, в усамотението на тълпата, която се забавлява истерично във вечния бял клуб, чийто дух все още се крие някъде по ъглите и малко хора го виждат...Радвам се, че свърши....

    Дано догодина да не съм тук. Дано догодина вече да не съм на 20. Дано догодина да има любов.
    Дано догодина не ми се наложи да препрочета този текст.

    ОтговорИзтриване