06 юли 2012

За музиката като социокултурно определящ фактор

Снощи, докато Германия опитваше да мачка САЩ в един от геймовете от Final Six на Световната лига по волейбол, наблюдавах внимателно треньора на американците по време на техническа пауза. 'Calm down boys, we can take the set, we're taking it, no problem! Just move your feet, move your feet!'



Така типично по американски и с комбинация от мотивационните техники на Мохамед Али, Алън Найп си вкара момчетата на терена да продължат да се борят. Няма палячовски изпълнения, няма навивания от типа "Най-големите сме" - само спокойствие и позитивна енергия.
И понеже прозорецът беше отворен, нямаше как да не чуя минаващия в това време по Оборище автомобил с надънена чалга-песен. И схванах къде е разликата, една напълно социокултурна разлика, така да се каже...
Повечето американски песни, които можеш да чуеш, са за любовта, за постигането на целите, за даването на всичко от себе си, за изправянето след като си паднал, та дори и за късмета. Повечето български песни (а чалгата е 90% от музикалния бизнес, знаем добре) са за чукането на другата, за поредна изневяра, за разбити сърца, за престъпени правила, за мускулести красавци, които не могат да бъдат достигнати.
И какво - подиграваме се на американчетата, които имат самочувствието на представители на силна нация, която може да мачка всичко, а всъщност възпитаваме (или по-скоро възпитават) децата ни да бъдат конформисти и комплексари, със съзнание на смачкани от живота още на 12.
Мерси ви за role-model-ите...

За Александър Кръстев

Създател на сайта за книги и четене "Аз чета" и PR консултант в PRoPR Агенция. Член на Настоятелството на Читалище.то, преподавател по LinkedIn в НБУ и носител на званието "Рицар на книгата".

Може би ще харесаш и:

0 коменара:

Публикуване на коментар