Показват се публикациите с етикет завръщане. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет завръщане. Показване на всички публикации

събота, 31 август 2013 г.

Колко е тъжно да си възрастен в света на музиката

Спомням си как едно време жадно купувах касетки от по 3 лева, презаписани от онези от 7 (10-12-годишен, малък град, кофти касетофон - два албума определено са по-добре от един със същото качество и същите пари). После по още в първия ден ги изслушвах целите по 10-15-20 пъти, затворен в стаята си с часове. Беше магия.

Но после се сгодяваш и жена ти изхвърля всички касетки, неминуемо е


Тогава се влюбвах в албумите от първо слушане. Вече излезлите "клипове" (рано е за усвояване на думата "сингъл" по онова време, то и в България никога не е имало нормални EP) ми бяха скучни, но за сметка на това любимите тракове в албумите постоянно се меняха - превърташ напред-назад и слушаш отново и отново. После се случва с друга песен фаворит. Попиваш всичко и си влюбен във всяка нота. Знаеш по-важните текстове и най-запомнящите се извивки. Обожаваш гласовете.

Сега това ми липсва. Слушам песните преди да излязат албумите, знам кое защо е направено така, кой за кого пее и какво намеква. Музиката е политика - повече от чудесно, но ми липсва влюбването.

Ето, преди 5 години се влюбих в Джон Леджънд безвъзвратно (не, излъгах, с The Roots през 2010-та не го обичах), слушах стария албум, имаше много Public Display of Affection, после чаках със седмици Evolver и с музиката правихме любов в Брюксел. Където също се влюбих, този път в красив и подреден, консервативен град. Вярно, зад целия crush стоеше жена, но те всички си заминават, така или иначе.

Джон обаче остана. 5 години по-късно се завърна и мъките отново започнаха. Вече съм възрастен в света на музиката и е тъжно. Слушане веднъж-два пъти (след като си се преборил с предразсъдъците към собствената ти страна и компютърът вече те разпознава като в Нюкасъл, за да слушаш специалния стрийминг на албума в The Guardian) - звучи слабичко. После на 5-я път усещаш, как имаш 1-2 любими песни, различни от изтеклите по-рано в нета.

Днес е 'Asylum', утре ще е 'You and I', вдругиден... вероятно зависи и от книгата. До излизането на албума официално във вторник вероятно ще знам почти наизуст всяка втора песен в тавата. Обаче... не си е като едно време...

При всички случаи си заслужава да останеш влюбен постоянно в 'We Loved It' със Seal (двамата са нещо като американските Тони и Фики)


Лъжи ме, Джон Леджънд!

Прочети

сряда, 18 февруари 2009 г.

Постоянството в интернет и офлайн

Напоследък се чувствам много далеко от блогърската си същност. Откакто нямам интернет вкъщи имам доста по-малко време за наблюдение върху блогосферата, а в интерес на истината точно сега ми трябва да съм още по-дълбоко вътре.
След откриването на прословутия блогърски конкурс на Европейския център по журналистика, където бях поканен да участвам, най-накрая получих жадувания статус “виден блогър” (с който се майтапя вече 3 години, откакто съм активен в блогосферата). Точно тогава обаче домашният ми компютър се скапа и практически с това спря достъпа ми до интернет в извънработните часове. Така че станах виден блогър без възможност за активно блогване.
В същото време започна интересът от страна на медиите към тези симпатични млади четирима българи, които ще отразяват в своите блогове кампаниите за депутати в Европейския парламент. Имайки самочувствието на дългогодишен участник в БГ блогосферата, не отказвам с думите “А бе аз сега малко си почивам, нямам време да пиша, не намирам теми, нямам интернет у нас...”, но вътрешно май ми се иска да го изкрещя. Все пак ще ме видиш в петък по бТВ в Новините в 22 в материал на Милена Филчева и в събота по БНТ1 във филм на Йоана Левиева-Сойер.
Сега си давам сметка колко му е було трудно на Наблюдателя да се върне след прекъсването миналата година. И в момента сигурно не му е лесно да събере натрупаната тогава инерция. Представям си какво е да трябва да се завърнеш при любимия си човек, ако веднъж сте се разделили за дълго. Или да трябва да се върнеш на старата си работа...
С блоговете е също толкова трудно. Защото блогът не е просто вестник или радио, не е традиционна медия, в която правиш материали по шаблона или извън него и аудиторията знае - а, еди-кой-си пак се е върнал там. Блогът е собствената ти медия, която управляваш по своя специфичен начин, която насочваш към точно определена публика и която носи твоя собствен образ.


Та се замислих как, по дяволите, тригодишният ми труд и активно участие в блогосферата успяха след едномесечно прекъсване почти да се изпарят. От другата седмица пак почвам с пълна пара. Но тази дупка в съзнанието...
Този блог тук е на точно 3 години и 2 седмици. В навечерието на третия му рожден ден моите приятели от Google и Blogger (което не е особено различно като експанзивна политика) решиха, че трябва да бъде изтрит. И така аз бях за седмица блогър не само без възможност за активно блогване, а направо блогър без блог. Ужас някакъв.
Сега погледни картинката от долния пост. Виж по нея какво е отношението ми към погазването на блогърската свобода. И се готви да четеш много от мен. Много за мен. Много за книгите, които чета за теб и заедно с теб. Много за българската политика. Много за предстоящите избори за Европейски парламент.
Прочети