Разбираш, че ти липсва миналото, когато се събудиш сутрин от песента на повече от 5 вида пойни птици.
Разбираш, че ти липсва миналото, когато с истинска тъга гледаш площада пред родния си дом, където допреди няколко години дузина деца са тичали подир топката, а сега същата тази дузина мъже паркира колите си.
Разбираш, че ти липсва миналото, когато историите, които си говорите с комшията (вече станал твой "съсед"), са отпреди повече от 10 години.
Разбираш, че ти липсва миналото, когато книжките в първата ти библиотека ти се сторят по-интересни от онези, без картинките, които четеш в момента.
Единственият начин да не ти липсва детството е никога да не порасваш на 100%.
"Не знам как по-ясно да ви го напиша", колегa (много гадна дума, винаги съм я мразел) - излезте от черупката си. Неаргументираният вой срещу окупацията на СУ е "най-малоумното нещо, което беше възможно да измислите и подкрепите". Защото отговорът на тезата "Университетът не е само ваш" е "Университетът е само и единствено ваш, на студентите"
Ето няколко обяснения за неща, които може би не разбирате:
Университетът не е място, където човек стои на един чин и записва. Това е мястото, където да се среща с правилните хора, да обсъжда своите идеи (и о, шок, да приема понякога чуждите), да краде от опита на останалите, за да се подготвя сам за живота. Е, нещо такова се случва в момента в Ректората и окупираните зали в разпръснатите из цяла София факултети.
"единственият начин да се освободим от мрака, обгърнал обществото ни" е като избягаме от клишетата, най-вече от клишето да смятаме, че всичко ни се дава даром, че се полага на всички по равно и че надигането на глава е нещо много лошо.
Има нещо по-важно от науката - това да си способен да поставиш под съмнение всичко, което ти е наложено като даденост. Извинявам се, това Е науката.
Политиката и партийната принадлежност не са равнозначни. Изказването на мнение по важните теми обикновено е политика, но определено не трябва да плаши никого. Политическата, партийната агитация обаче е различна - за нейната роля тук, малко по-долу.
И няколко предложения за неща, които може би трябва да направите, за да защитите настоящата си позиция:
Ползвайте студентската си книжка и влезте в Ректората, за да прочетете какво пише на дъската в Зала 272 (помагам: без политическа агитация). Постойте половин-един час - ако чуете партийна пропаганда, съм готов да се извиня.
Идете при колегите си в окупираната зала 13 на ФЖМК и измислете начин да накарате преподавателите си да идват на лекции
Напишете писмо на всеки един от преподавателите си, с чиито политически възгласи не сте съгласен, и му обяснете, че имате нещо против партийната му принадлежност. Изчакайте резултата. Сигурен съм, че той ще е изразен не в скъсване на следващия изпит, а в обяснение какво и защо - просто защото да си преподавател не е политическо назначение. Не и в моя свят
Опитайте да организирате "контраокупация" на ФЖМК, повикайте "журналистите" Петър Волгин и Велислава Дърева да Ви изнесат лекции. Сигурен съм също, че много други "журналисти" ще дойдат да ви подкрепят на следващата сутрин, както се случи вчера. А може би греша?
Спомням си как едно време жадно купувах касетки от по 3 лева, презаписани от онези от 7 (10-12-годишен, малък град, кофти касетофон - два албума определено са по-добре от един със същото качество и същите пари). После по още в първия ден ги изслушвах целите по 10-15-20 пъти, затворен в стаята си с часове. Беше магия.
Но после се сгодяваш и жена ти изхвърля всички касетки, неминуемо е
Тогава се влюбвах в албумите от първо слушане. Вече излезлите "клипове" (рано е за усвояване на думата "сингъл" по онова време, то и в България никога не е имало нормални EP) ми бяха скучни, но за сметка на това любимите тракове в албумите постоянно се меняха - превърташ напред-назад и слушаш отново и отново. После се случва с друга песен фаворит. Попиваш всичко и си влюбен във всяка нота. Знаеш по-важните текстове и най-запомнящите се извивки. Обожаваш гласовете.
Ето, преди 5 години се влюбих в Джон Леджънд безвъзвратно (не, излъгах, с The Roots през 2010-та не го обичах), слушах стария албум, имаше много Public Display of Affection, после чаках със седмици Evolver и с музиката правихме любов в Брюксел. Където също се влюбих, този път в красив и подреден, консервативен град. Вярно, зад целия crush стоеше жена, но те всички си заминават, така или иначе.
Джон обаче остана. 5 години по-късно се завърна и мъките отново започнаха. Вече съм възрастен в света на музиката и е тъжно. Слушане веднъж-два пъти (след като си се преборил с предразсъдъците към собствената ти страна и компютърът вече те разпознава като в Нюкасъл, за да слушаш специалния стрийминг на албума в The Guardian) - звучи слабичко. После на 5-я път усещаш, как имаш 1-2 любими песни, различни от изтеклите по-рано в нета.
Днес е 'Asylum', утре ще е 'You and I', вдругиден... вероятно зависи и от книгата. До излизането на албума официално във вторник вероятно ще знам почти наизуст всяка втора песен в тавата. Обаче... не си е като едно време...
При всички случаи си заслужава да останеш влюбен постоянно в 'We Loved It' със Seal (двамата са нещо като американските Тони и Фики)
![](http://pinterest.com/pin/create/button/?url=https://www.alexanderkrastev.com/2013/10/blog-post.html&media=https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgrMHst6klG_D5OHkS1nRsl7oR0hMZ1O3sy_nL4hf09Hkt55EUHnsSaNvC90eFuW9NeMLbjMl8PGP7Y5mSKtpzGmdNYPdRwu4cdKLxyoBdH9CDk1VE99bSn8uINTfTe6uebtvpY/s72-c/jpeg.jpg&description= "Не знам как по-ясно да ви го напиша", колегa ( много гадна дума, винаги съм я мразел ) - излезте от черупката си. Неаргументи...){kind=link}
