10 март 2015

Всички говорят за... Apple Watch, WeaselPecker и дебютната книга на Брендо

Обожавам красотата, изчистеността и суперползваемостта на Apple продуктите. И мразя начина, по който изстискват до последната стотинка дори най-лоялните си клиенти с постоянна промяна на стандарти, кабели и т.н. Ениуейс, очите снощи бяха обърнати към тяхното голямо пролетно събитие, където се очакваше да бъде представен официално Apple Watch.

Е, за мен новината на вечерта обаче не беше новият хит след носимите устройства, а ResearchKit, който ще даде възможност на стотици учени по целия свят да намерят своите безплатни фокус групи и да търсят решения за някои от най-големите проблеми.

Остава ми приятното усещане от това, че само преди две седмици заедно със Софарма представихме пред журналисти едно подобно приложение - Ex Smoker, като показвахме директно на екрана всичко, което Марк прави с app-a на iPhone-a си (точно както се случва и на видеото долу).

Освен че помага за отказването на цигарите, Ex Smoker събира и информация от потребителите си за техните навици при спирането, общи данни за не-изпушени цигари, спестени пари и т.н. Вярвам, че една следваща версия би го превърнала в много добър инструмент за изследване и съответно за подобряване на здравословното ни състояние.



"Кълвастулката" "взриви интернета" миналата седмица, навръх 3-ти март, след като бе снимана от фотографа Martin Le-May в лондонския Хорнчърч кънтри парк. И докато ние се упражнявахме на тема патриотизъм, целият интернет се забавляваше с яхналата кълвач невестулчица. И нищо чудно, че само седмица по-късно край парка се появи табела, гордо обособяваща родното място на този феномен.


И какво друго да се случи, освен да се появят десетки меми с вариации на снимката. Разбира се, сред най-любимите ми е тази с Путин, яхнал кълвастулката в победоносен полет, преследван от звездни войници. Вижте още интересни колажи от Twitter:



Накрая ще се забавлим с новия потенциален бестселър у нас - дебютната книга на баш гангстера Брендо. Няма да слагам корица, защото е апокалиптична, но... По света подобни издания носят след себе си скандали заради разкрития на своите страници, но трябва някой да прочете все пак. За медиите у нас единствената новина е излизането на такава книга, а какво пише вътре, вероятно така и няма да разберем. Oh, wait, човекът пишел и втора книга.

Единственото, което ще кажа, е че вярвам, че той заслужава справедлив процес. Ако обича, да се предаде на италианските власти :)
Прочети

05 март 2015

Когато книгите станат задължение


Близо девет години след старта се вкарах в този капан - да се налага да чета книги по задължение. И комбинирано с инатливия ми навик да дочитам всичко докрай, направо си е равно на книжна тъмница (в смисъл на килия, не на безумен мрак).

Ще го кажа на майчин език - no more! След като не успях да посветя 2014-та на класиката, поне през 2015-та ще си наваксам с всички важни, но отлагани заглавия. Февруари ми удари първата звучна плесница и сервира първата тройка за прочит - изключително значими за мен книги, които дълго отлагам. Сега им дойде времето и ¡No pasarán!', докато не ги прочета.

1) "Псевдонауката" на Бен Голдейкър - приемам се човек по-скоро рационален, отколкото емоционален, затова не мога да я отлагам повече. А и през следващите месеци очевидно ще работя по повечко здравни проекти, така че няма за кога!

2) "Специални събития" на Джо Голдблат - апокрифно издание, което всяко ивент про у нас иска да има, но на много малко им се е получило. А Деси така и не пуска нов тираж.

3) „Маркетинг в хотелитерството” на Станислав Иванов и Владимир Жечев - тази точно ще я препрочета, но определено си заслужава с идването на летния сезон и предстоящата активна работа с Kaliakria.

Толкова за книгите по задължение - тези три са за удоволствие, защото така виждам аз саморазвитието чрез книги. И то определено е различно от самопомощ :)

Ако се сещаш за други "задължителни" книги, които трябва да отхвърля през следващите седмици, съм насреща - пиши в коментарите <3 p="">
Прочети

28 февруари 2015

Заспивате ли изобщо, товарищ Путин?


Денят ми започна с новината за убийството на руския опозиционер Борис Немцов в Москва в петък вечер. Признавам, не следя отблизо вътрешната политика в Русия, но имперските амбиции на другаря Путин задържат вниманието ми от много време насам.

Само две седмици след интервюто си за "Събеседник", в което казва притесненията си, че Путин ще го убие, Немцов бе застрелян съвсем близо до Кремъл. И както написа тази сутрин в блога си Илиян Василев, бивш посланик в Русия, с убийството на опозиционера "беше премината една червена линия, която отделяше управлението на президента Путин от най-мрачните страници в най-новата история на Русия - периода на Сталин."

Харесва ми тезата, която Василев споделя няколко реда по-надолу - че дори не е било нужно другарят Владимир Владимирович да дава лична заповед за разстрела на Немцов, защото имперската му политиката вече е довела до създаването на достатъчно неформални групи, които сами биха се наели с подобно покушение.

Звучи ли ви познато? Политиците у нас дълги години (но с особена сила през последните няколко) мълчат публично за съществуването на гражданска опозиция. Същевременно обаче по времето на правителството "Орешарски" насъскваха маргинални групи срещу протестиращите и създаваха страх от личностни саморазправи с фатален край. Нерядко с такива заплашваха и анонимни профили в социалните мрежи. Сигурен съм, че подобни мисли имат и поддръжници на кабинета "Борисов 2" към хора, които имат разумни аргументи срещу политиката на настоящата власт.

Убийството на Борис Немцов ме връща половин година назад към периода, в който помагахме на Николай Кобляков да получи справедливост у нас. Живеещият в Париж руски дисидент с френско гражданство беше задържан на летището в София в края на юли заради издадена по искане на Москва "червена бюлетина" от Интерпол. В онзи момент България се оказа единствената държава от над половин дузина страни, посетени от Кобляков след тайното издаване на бюлетината, която се поддаде на натиска от Кремъл и го арестува. Борихме се над 3 месеца със съдебната система и сякаш никой у нас не искаше да чуе, че арестът е политически мотивиран и екстрадицията на Николай в Русия може да доведе до неговото убийство.

Каузата ни успя - днес Николай е свободен и надявам се щастлив във Франция, но моето безспокойство остава все така на линия. Защото очевидно това е политиката на Путин - преследвай противниците си докрай, има кой да свърши черната работа.

Само едно не ми е ясно - съвестта позволява ли Ви да заспите изобщо, товарищ Путин?

Текстът е публикуван първо на btvnovinite.bg
Прочети

16 февруари 2015

Всички говорят за... Петдесет нюанса сиво, Емил Конрад и колесника на Бойко

Малии, отдавна си мисля да направя в блога една рубрика изказване по важни теми, та най-накрая се престрашавам. Вече е официално - във "Всички говорят за..." ще се изказвам по темите от последните няколко дни, по които вече така и така всички са се изказали. Хайде да видим, започваме с филма по книгата "Петдесет нюанса сиво", малко за влогърът-не-писател Емил Конрад и с кръжащия над София полуфалкон на правителството.



Започваме с "Нюансите". Единственото, което знам за тази книга, освен имената на главните герои и наличието на връзване и бой по време на секс, е, че всякакви хора са луди по нея. Едно време си я четяха тайно, сега с гордост си я купуват в книжарниците. Всъщност, филмът освен дългоочакван, едва ли е нещо повече, предвид всички отзиви досега. Но какво пък - малко guilty pleasures за всички нас. Да, гледаше ми се още в петък вечер, но не, няма да дам пари за тази бозица. Ще се гледа вкъщи в добра компания (не обещавам, че компанията няма да е завързана ;) ).

Стигаме до немилия недраг Емил Конрад, чийто най-голям грях тази седмица бе достигането на петцифрен тираж на дебютната му "не-литературна" книга с есета за живота в училище. Направо се поцепиха хората да обсъждат момчето - как бил пошло поп явление, според едните, но пък бил герой на децата, според другите. А междувременно същите тези деца се трупат с опашки със стотици, заради едното селфи с Емо.

Face it, тези два примера са две страни на едно и също явление - хората са хора, защото имат нужди, без значение от възрастта си. Застаряващите дами имат нужда да изживеят фантазията си за доминиращия богаташ, който ги пляска от време на време. Дребосъците пък искат да имат приятел от "големите", който да им говори с простички думи нещата, с които така и така се сблъскват всяки ден. И ако тези две книги ще им помогнат утре да гледат една идея по-оптимистично на живота - аз съм ОК с това. Ако случайно някой пита.

Завършваме с баш майстора - негово височество (заради непредвиденото реене над столицата миналата седмица) - льо премиер ББ. Почти сигурен съм как всички в самолета са си брояли последните мигове - не си е работа да кръжиш над собствената си къща без парашут :( Но вярвам, че това е ясен сигнал, че отлитането му от властта може и да не е чак толкова далеко. Вече 100 дни е пак начело, но промяна няма никаква и държавата продължава да стои в плен на КОЙ. И реакциите не закъсняха, разбира се.

Ще ми е интересно да разбера какво мислите и вие по тези три темички. 


Прочети

13 февруари 2015

Блоговете и клозетната публицистика


От близо седмица мили хора ме поздравяват в LinkedIn за годишнината от създаването на този блог. Защото в книгите за дигитален маркетинг пише, че е редно да си сложиш допълнителна месторабота Blogger at MyWebsite.com в бизнес мрежата, ако си развиваш такова лично пространство. 9 години. 9 дълги и разнообразни години. Защото всичко започна, когато да имаш блог не беше модерно, а беше по-скоро нужда.

В моето начало, преди почти 10 години, блогове имаха двама-трима политици. За изборите през 2009-та вече бяха десетки. През 2013-та почти всеки кандидат за депутат или местен управник имаше и блог, и фейсбук страница. Единствените, които оставаха живи след всяка кампания, бяха блоговете, създадени да разхвърлят интриги - политически и обществени. Мартин Димитров имаше страхотен блог, после стана лидер на СДС, мина на нов домейн и накрая го изостави. Същото се случи с блога на Николай Младенов на български (но пък той вече списва такъв на английски). Единствено Радан Кънев продължава да стои в добрия стар Blogger от 2007-а насам.

Има си причина за това и тя е чисто технологична - блоговете вече западат. Заради популярността на Facebook и заради това, че е много по-лесно да достигнеш през страницата си в социалната мрежа до своите последователи, отколкото да ги придърпващ да влязат в блога. Push срещу pull комуникация.

Затова и днес повечето (новосъздавани) блогове са по-скоро средство да монетизираш. Да монетизираш популярност, комерсиалност, а най-вече политическата си нищета. Бареков си направи блог, вероятно посъветван от свой близък другар политолог, с когото имаха нещо-като-съвместен хостинг бизнес, в първия момент, в който реши да стъпва на политическата сцена. И там, разбира се, той громеше всички свои противници, докато трупаша маса "абонати" за популистките си текстове и след това за бюлетината с хиксче. След това и Бойко Борисов не остана назад. Само преди месец-два пък друг стожер на политическото статукво е подал заявка за престижната значка "блогър", точно толкова лесно, колкото близо две години раздава значки "протестер" с възможно най-негативната конотация в онлайн бухалката си с роботизирани броячи за посещенията.

И както Бареков опитваше да убива бизнеси и да проваля избори в "блога си", сега и трибуквеният бард ще разпространява клозетната си публицистика и в блогосферата. Ще четем за платени всякакви, за това по колко много сестри имат, ще разбираме за всичките им ненаправени грехове, та и ще се дивим на пищния и талантлив език, пуснат във вентилатора.

Ясно е докога - докато свършат парите. Само не ми стана ясно защо темплетът на блога не е кафяв...
Прочети