Показват се публикациите с етикет култура. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет култура. Показване на всички публикации

24 декември 2016

Защо казвам "Да, България"

Когато останалите правят равносметки, аз обичам да гледам напред. Набързо прехвърлям нещата, които не съм успял да реализирам през изминалия период, и започвам да планирам как и с каква помощ бих могъл да успея през следващия. Именно затова прецених, че краят на 2016-та е точното време да насъбера всички неща (дейности/кампании/политики), които през последните години съм опитвал да осъществя в рамките на своите интереси и познания, да ги разположа в освободилото се време, откакто не съм част от екипа на PRoPR, и да открия съмишлениците, благодарение на които те да станат факт.

Моментът съвпадна с появата на бял свят на ново политическо формирование - проектопартията "Да, България", която ще бъде учредена на 7 януари. Вече разказах, че зад идеята стоят хора, на които вярвам почти безрезервно. И когато няколко дни след първото официално събитие на проекта последва покана да се включа в инициативния комитет по създаването на партията, отказът не стоеше на дневен ред пред мен.
Активната обществена дейност и политиката са най-директните начини да създаваш бъдеще. Да го правиш за себе си, за семейството и приятелите, за служителите и партньорите си. Ако си бил разочарован, запретни ръкави - щом хубави неща се случват по света, могат да се случват и тук.
И макар да съм напълно наясно, че поради десетилетия политическо безхаберие болшинството от хората у нас имат различни приоритети (и реално нямат особен интерес към личности, които са готови да жертват собствения си бизнес и личен живот, за да се хвърлят в политиката), ето ги моите причини да се присъединя към "Да, България", засега като редови член:
  • Енергията е адски привличаща - лицата, които виждам около срещите на общността, са на хора, които пряко или непряко са ме вдъхновявали през последните години неведнъж. И всички те вече са си казали, че няма какво повече да се чака - останалите средства явно са изчерпани, трябва да променим страната си с политическа активност.
  • Твоите мисли, изказани от толкова много други хора - въпреки че сред създателите на "Да, България" има хора, които се определят като "десни", "леви", "либерали", "либертарианци", "консерватори", не бива да се забравя, че тези определения са толкова остарели, че само едно е важно - как искаш да направиш промяната и кои са стъпките, които самият ти би извървял. И понеже при всяка среща с тях чувам толкова много от своите мисли, вярвам, че общите ценности ще ни изведат до по-доброто бъдеще.
  • Да даваш на другите, след като вече си успял за себе си - в почти всички партии се появяват "нови лица", които обаче просто се появяват - в биографиите им стоят съмнителни успехи, още по-съмнителни връзки и последваща анонимност в парламента. До моето име в инициативния комитет на "Да, България" са имената на предприемачи, продали бизнесите си на инвеститори от страната и чужбина, на хора на изкуството, постигали успехи неведнъж и не само у нас, на мениджъри, управлявали стотици и хиляди служители, на хора изследователи и преподаватели... Има дори такива, които са губили работата си заради своите ценности и желанието си да ги защитават. След което отново са се изправяли, още по-силни. Всички те са нови имена за 99,9% от населението на България. Но сега са тук с идеи за това как да си върнем държавата от силната хватка на мафията.
  • Нуждата от силно модернизиране на образователната и културната сфера - двете зони, в които имам най-силни интереси, стоят в основата на по-доброто бъдеще. Това е. От години работя по своите си канали за подобряването им, но настъпи времето да се подходи по-сериозно, включително със средствата на политическите действия.
  • Време е за истинска борба с корупцията, която да започне от съдебната система - когато немалка част от общността на "Да, България" участваше в инициативата "Правосъдие за всеки", реакцията от политическите среди беше повече от подигравателна. Тези хора обаче, като добавим към тях и Христо Иванов, показаха, че знаят какво да направят и са решени да доведат борбата до край. Действаме!
  • Никой няма да свърши работата вместо теб - това е истината, разочарованията през последните години следваха едно след друго, затова може би е време сами да взимаме решенията. Очевидно много хора мислят по този начин, след като за по-малко от две седмици над 3000 души заявиха своята подкрепа за "Да, България". Много от тях предлагат не само финансова помощ, но и искат да са доброволци, да създават местни организации, да реализират идеи за политики.

Божо Божанов, Йовко Ламбрев и Боян Юруков също дадоха своите причини да се присъединят към инициативния комитет за създаването на партията.

П.П. Има и нещо, което не бива да бъде оставяно на заден план - освен създаването на партията отдолу нагоре, важна е и прозрачността и себеотдадеността на съмишлениците още от самото начало:

Здравейте, днес в офиса, с куриер, пристигна този принтер от град Варна, подарен ни от Todor Dobrev, а Valentin Vachkov ...
Posted by Да, България on Friday, December 23, 2016
Прочети

02 ноември 2014

За "Читалище.то". Или най-добрият Ден на будителите

Учредяване на Читалище.то, 1 ноември 2014 г. (Снимка: Тихомира Методиева)
Имам много особени взаимоотношения с културните институции. Като малък баба Райна често ме водеше в селското читалище в Живково, където сред праха и тъмницата симпатична лелка (ту с турско, ту с българско име - сещаш се защо) ми даваше интересни книжки за четене. После в гимназията така и не се спогодихме с училищната библиотека - посещавах я само преди олимпиадата по литература и толкова. Чак в първи курс, когато интересът ми към журналистиката не беше още "опетнен" от реална представа за какво се ползват медиите у нас, започнах да прекарвам голяма част от дните си в Университетската библиотека на СУ, четейки сутрешните вестници.

Появи се и "Аз чета" и започнах да търся начини за популяризиране на дейностите на библиотеките в цялата страна, защото хората там го заслужават. И ето ме, няколко години по-късно, вече официално "Посланик на библиотеките", празнувам почти професионално Деня на будителите на всеки 1 ноември. А вчера - вчера взаимоотношенията ми с културните институции минаха на изцяло ново ниво, след като с немалка група ентусиасти и подкрепата на над 200 души, дошли в Аулата на Софийския университет, учредихме Читалище.то. Както се вижда от името, това ще е традиционната българска институция, но поддържана по съвременни методи и с напълно подходящ за 21. век набор от читалищни услуги. Най-добрият възможен начин да отпразнуваш Деня на будителите, нали?

Вчерашното учредително събрание бе плодът на над 3-месечна подготовка, много срещи и будувания "по нощите", за да налучкаме най-добрия формат. Много от инициаторите са членове на Протестна мрежа, но всички имаме една цел - нормално развитие на обществото и основа за добро бъдеще на децата ни в България. Да, едно читалище е идеалната форма, в която да допринесем за всичко това.

Истината е, че вчера бяхме прекалено развълнувани и вероятно доста разхвърляни, което се надявам да не е объркало хората. Искахме обаче всичко да се случи "по буквата на закона" - не проформа, както често се случва при основаването на подобни инициативи. Като резултат от гласуванията бе приет предварително подготеният и разгласен във Facebook-събитието устав на "Читалище.то" и бяха избрани членовете на Настоятелството, Проверителната комисия и Секретарят на самото Читалище. Последното се случи почти импровизирано - в последния момент решихме да не "даваме" един от най-ценните хора в екипа в Настоятелството, а да го помолим да си направи отвод от гласуването и да бъде предложен за секретар. Любо Авджийски бе избран единодушно за този пост, а уменията му като адвокат и организатор със сигурност ще са от първостепенна важност за институционализирането на Читалище.то в трудните първи месеци.

Аз лично бях избран за член на Настоятелството, като пред себе си поставям 3 основни приоритета - създаване на медийна грамотност, повишаване на финансовата грамотност и разбира се, засилване на функционалната грамотност при четене на художествена и нехудожествена литература. Грамотност. Къде другаде да се насърчава, ако не в Читалище(.то). След съвсем скорошното си местене съм подготвил и доста сериозен брой книги, които ще отидат като дарение за читалищната библиотека.

На практика Читалище.то ще даде възможност на "Аз чета" най-накрая да има свой офис (при намиране на добра сграда това ще може да се случва и за много други организации) и място за провеждане на много от инициативите, за които досега сме си мечтали. Това е и причината почти половината екип да бъде сред учредителите, а много от останалите ще се включат веднага щом е възможно.

Сега се заемаме за работа - сайт, Facebook страница, и-мейл комуникация с членовете, първи концепции - всичко това, което умишлено задържахме, за да има максимална прозрачност при подготовката и реализацията. Още сме в процес на търсене на физическо място за Читалище.то, защото големите ни планове изискват добра локация и подходящо пространство. С финансирането също ще е трудно, но писането на проекти до европрограми и донори не ни плаши.

На добър час на Читалище.то и всички заедно да вървим напред! Вярвам, че идеята е заразителна и скоро ще се мултиплицира в цялата страна.
Прочети

31 август 2013

Колко е тъжно да си възрастен в света на музиката

Спомням си как едно време жадно купувах касетки от по 3 лева, презаписани от онези от 7 (10-12-годишен, малък град, кофти касетофон - два албума определено са по-добре от един със същото качество и същите пари). После по още в първия ден ги изслушвах целите по 10-15-20 пъти, затворен в стаята си с часове. Беше магия.

Но после се сгодяваш и жена ти изхвърля всички касетки, неминуемо е


Тогава се влюбвах в албумите от първо слушане. Вече излезлите "клипове" (рано е за усвояване на думата "сингъл" по онова време, то и в България никога не е имало нормални EP) ми бяха скучни, но за сметка на това любимите тракове в албумите постоянно се меняха - превърташ напред-назад и слушаш отново и отново. После се случва с друга песен фаворит. Попиваш всичко и си влюбен във всяка нота. Знаеш по-важните текстове и най-запомнящите се извивки. Обожаваш гласовете.

Сега това ми липсва. Слушам песните преди да излязат албумите, знам кое защо е направено така, кой за кого пее и какво намеква. Музиката е политика - повече от чудесно, но ми липсва влюбването.

Ето, преди 5 години се влюбих в Джон Леджънд безвъзвратно (не, излъгах, с The Roots през 2010-та не го обичах), слушах стария албум, имаше много Public Display of Affection, после чаках със седмици Evolver и с музиката правихме любов в Брюксел. Където също се влюбих, този път в красив и подреден, консервативен град. Вярно, зад целия crush стоеше жена, но те всички си заминават, така или иначе.

Джон обаче остана. 5 години по-късно се завърна и мъките отново започнаха. Вече съм възрастен в света на музиката и е тъжно. Слушане веднъж-два пъти (след като си се преборил с предразсъдъците към собствената ти страна и компютърът вече те разпознава като в Нюкасъл, за да слушаш специалния стрийминг на албума в The Guardian) - звучи слабичко. После на 5-я път усещаш, как имаш 1-2 любими песни, различни от изтеклите по-рано в нета.

Днес е 'Asylum', утре ще е 'You and I', вдругиден... вероятно зависи и от книгата. До излизането на албума официално във вторник вероятно ще знам почти наизуст всяка втора песен в тавата. Обаче... не си е като едно време...

При всички случаи си заслужава да останеш влюбен постоянно в 'We Loved It' със Seal (двамата са нещо като американските Тони и Фики)


Лъжи ме, Джон Леджънд!

Прочети

06 юли 2012

За музиката като социокултурно определящ фактор

Снощи, докато Германия опитваше да мачка САЩ в един от геймовете от Final Six на Световната лига по волейбол, наблюдавах внимателно треньора на американците по време на техническа пауза. 'Calm down boys, we can take the set, we're taking it, no problem! Just move your feet, move your feet!'



Така типично по американски и с комбинация от мотивационните техники на Мохамед Али, Алън Найп си вкара момчетата на терена да продължат да се борят. Няма палячовски изпълнения, няма навивания от типа "Най-големите сме" - само спокойствие и позитивна енергия.
И понеже прозорецът беше отворен, нямаше как да не чуя минаващия в това време по Оборище автомобил с надънена чалга-песен. И схванах къде е разликата, една напълно социокултурна разлика, така да се каже...
Повечето американски песни, които можеш да чуеш, са за любовта, за постигането на целите, за даването на всичко от себе си, за изправянето след като си паднал, та дори и за късмета. Повечето български песни (а чалгата е 90% от музикалния бизнес, знаем добре) са за чукането на другата, за поредна изневяра, за разбити сърца, за престъпени правила, за мускулести красавци, които не могат да бъдат достигнати.
И какво - подиграваме се на американчетата, които имат самочувствието на представители на силна нация, която може да мачка всичко, а всъщност възпитаваме (или по-скоро възпитават) децата ни да бъдат конформисти и комплексари, със съзнание на смачкани от живота още на 12.
Мерси ви за role-model-ите...

Прочети

01 септември 2010

Вдъхновението на ние-мисленето

В момента чета тази книга с този трейлър. И тъй като съвсме скоро ще ти разкажа за нея, искам да видиш това видео, за да разбера дали ще се вдъхновиш. Защото съм сигурен, че тази книга би променила и твоя начин на работа с колегите ти.


Като всяко прилично TED-че, си има и субтитри на български.
Прочети

23 април 2010

234: Нещо за книгите…

Това е публикация, част от блогмийма "234: Нещо за книгите…" в рамките на кампанията "Денят 234".

Не знам дали трябва да нашиша тази публикация тук или в Блогът за книги на Алекс, което ми е... блог за книги... Карай, ще го пусна и на двете места :)
Честит празник! Не ме интересува дали четеш Буковски или Дан Браун, нито дали слушаш само Чайковски, или си пускаш и Тони Стораро (да, вече няколко пъти хората направиха аналога, така че пускам клипа към "Две, три, четири" на фенстраницата на кампанията "Денят 234" във Facebook).
Сега, нещо за книгите... Обичам ги. Още повече обичам нещо друго: обичам, когато виждам, че "Аз чета" вдъхновява десетки хора всеки ден. Нови и нови хора. Всеки ден. И днес, когато още след полунощ почти всички мои приятели поставиха на аватарите си във Facebook картинката за нашата кампания, радостта ми беше неизмерима...
И така. Създадох нещо като на игра. За точно 234... четири години то се превърна в истинска институция. Благодарение на началния тласък на един от най-прекрасните хора на света и подкрепата на всички, които обичат да докосват онова, което така или иначе гали погледа им...
Наградите отсега нататък ги определям аз. И казвам: Ти си моят Рицар на книгата!
Прочети

02 януари 2009

...урвенски работи

Следновогодишна София. Кръстовището на бул. Витоша и бул. Славейков. Проститутка крещи на друга проститутка:
- Е-е-е, иба са, иба са... та са скъса!
- И ко?
- Ам нищу. А, за мноу години, ма, курво! Де одиш...
Прочети

06 декември 2008

Моето "Приключение Starbucks"

Въпреки цялостното ми отношение към комерсиалните кафетерии, снощи с Малинката ходихме да ударим по едно кафено питие в Starbucks. Да си кажа... май това ми беше ;)
Прочети

28 октомври 2008

Таря-Таря!!!

Нали съм калпазанин, тръгнах си преди концертът да е свършил. Както обикновено - изчаквам си моята песен, ако е в края, и изчезвам. И стоя малко да слушам как кънти залата отвън. Не си тръгнах, защото пее кофти или защото е грозна (всъщност, с къса коса би изглеждала много по-добре. Може би защото щеше да прилича на Вики), а защото ми стигаше. Ей така - стигаше ми, беше ми осмислило достатъчно вечерта и не исках да предозирам. Усещане някакво.
Знаех си някак, че Таря ще дойде, след като видях миналата зима колко силно отразяване имаше "My Winter Storm". Което от своя страна нямаше нищо общо с това, че албумът се превърна в моята коледна и новогодишна приказка (както беше Майкъл Болтън през зимата 2006-2007). Особено на село, когато отвън се лееше вино и греяна ракия, а аз седях вътре, слушайки Таря и четейки поредната книга.
Тази вечер... Приказката беше много хубава. Всички песни от "Моята зимна буря" плюс още няколко нови парчета и класики от репертоара на Tарчето с Nightwish. Разказва, облечена като Червената шапчица, после като Снежанка, Снежната кралица. Е, имаше си и готическа рокля, но хич не беше лошо. Залата обаче ми се стори 5 пъти по-малка отколкото на Foreigner и около 3 пъти по-малка, отколкото на Тиесто. И не е само заради броя на публиката. Затова и вече по-рядко ходя на концерти.
Е, отдавна не си бях губил гласа след концертче, но утре със сигурност ще е така. Или най-много вдругиден. Мацката обаче не остана особено очарована от публиката. Имаше в залата не повече от 2-3 хиляди души, голяма част от които се държаха доста странно. Като например да пляскат ненужно и то без грам ритъм с песента. А на "Calling Grace" беше направо отвратително. Което обаче е простено. Концертът беше добър. Компанията - също: Ивето и Ивчо (е, сега има маааалко по-малко коса, но е все толкова ненормален.)
P.S. Мислех да ти пусна нещо да слушаш, но John Legend е по-добре. Шегувам се. Ето един sms от миналата зима.
Прочети

20 октомври 2008

Културата днес*

Винаги съм свързвал културата с 3 неща – музика, кино и литература. Което означава, че общо взето в моето съзнание тя е неразривно свързана с изкуството. Защото именно то е свързано с определена куптира на поведение, култура на избор на ежеднението, култура на отношение към заобикалящата среда.
Вземам си много култура, всеки ден култура, предимно култура. Културата е навсякъде около мен. Имам страхотно отношение към културата днес. Познавам и пича, който прави блога за книги Литературата днес. Имам най-големия блог за книги у нас – Аз чета. Общо взето, всичките ми приятели се интересуват от култура. И то не в тесния смисъл, който ще опиша тук, а в най-широкия. За съжаление, хората като мен и моите приятели не са достатъчно. Аз не съм представителна извадка, те също.
Как обаче човек показва, че е културен днес. Обикновено се блъска да ходи на концерти, изпълнителите в които е чувал веднъж-два пъти, води жена си и двете си деца на театър (хубава инициатива, евентуално децата някога ще започнат да ценят изкуството) и не можеш да си намериш билети за 2-3 месеца напред. Има и такива, които се правят, че изхвърлят разделно боклука си. Браво на тях. Може би обаче не знаят, че има едни още по-културни, които събират същия този разделен боклук на едно място и го струпват с останалите нерециклируеми отпадъци. Май затова дори няма значение, че всички опаковки, които не можем да изхвърлим в липсващите кошчета за боклук, слагаме в джобовете си. Останалите така или иначе са хвърлили достатъчно по улицата.
Някога вероятно са свързвали културата с мъдростта, възрастта и образованието. Общо взето, най-често тези неща са свързани, но днес не виждам това правило да е особено вярно. Най-обичам, когато някоя бойна бабичка ме ръгне в ребрата, за да влезе в претъпкания така или иначе автобус. Мен, който почти винаги ставам прав, ако наоколо има млада дама, за да може да седне. Правя се на културен най-вероятно. Или просто се опитвам да си внуша, че трябва да имам уважение към представителите на другия пол, който така или иначе смятам за по-силен. Дали не е време да премина към действие и да стана като героя на онзи виц, който казва: “А-а-а, бабче – не позна. Ти явно като малка си ставала на по-възрастните в автобуса и веж сега докъде си се докарала.” Обикновено на бабите, които се правят на хирурзи и опитват да ми избият бъбреците гледам с чувство за хумор. Черен хумор от рода на: “Бре, нямат време да стигнат до другата спирка, но се ръчкат все едно са маратонци.” Или пък “Хм, накъде ли са се запътили, че бързат толкова много? Сигурно към гробищата.”
И ако тези изказвания са горе-долу в стила на екс-носителя на наградата “Черноризец Храбър” за изгряващ автор Калин Руменов, те отразяват много добре културата днес, разглеждана сред младите хора в България. Днес е модно да си вулгарен, да плюеш наляво-надясно (в пряк и преносен смисъл) различните и да опитваш да натрапваш своето мнение над позицията на останалите. Но така е – запътили сме се към Европа, трябва да умеем да отстояваме своето. Само дето вече в Европа сме официално, а тя така и не иска да приеме това за факт. Ние сме държава с хилядолетна култура? Мдам, и сега имаме страшно много маски и златни накити. Изкарваме си ги с КУРтоазия и търговия с наркотици. И лошото е, че когато Албания, където има също толкова проститутки и дилъри, влезе в Европейския съюз, първия надпис няма да е на български, а на албански (всички надписи в официалните документи и институции на ЕС на 23-те официални езика са подредени по азбучен ред). Което означава, че никой няма и да си прави труда да ни обръща внимание.
Та за Калинчо – един от силните символи на културата днес. Той излезе от същото място, от което излязоха и феномени като Волен, Бойко (а, не Бойко Пенчев, той разбира от култура) и Васко Педераста, познат на всички като Азис. И от което ще излязат още десетки, малко по-малко известни. Мястото е толкова тайно, че всички го знаят. Хората там се възпитават от учебниците, написани от Тошо Тошев и компания, и си мечтаят да се хранят в McDonald's, защото е малко по-американско. И без това една баничка вече струва колкото хамбургер в Мак, дай да ги стигнем най-накрая, мамка му. Те четат Руменов, който дръзна да бръкне в здравето именно на Тошевите и да им прибере наградата. После пък се появи някакъв пикльо, който им взе парите и каза: те са кални, но ще идат за благотворителност. Аз? Да!
Културата обаче не е на това дередже от днес. Министърът доста отдавна пише сбогом със “з”, а от лятото вече може и да “збира”. Но пък често можем да го видим на “културни мероприятия” - да открива и да нагъва. Аз лично много се надявам да го срещна отново – разбрал съм се с една мацка, че известно време ще се виждаме само именно на “културни мероприятия”, за да сменим малко обстановката. В крайна сметка, висенето по градинки в четене на книги не е максимално културно. Те и самите градинки вече не са особено културни. Целите са пълни с отъпкани шорткъти. “Е, не съм тъпкал аз, то вече беше стъпкано, като минах.” Да, бе, сладурче, ама нали всичките културни идиоти, които са тъпкали преди теб, ще кажат същото. Тогава да намерим първия, който е минал от там, да му счупим краката и да му лепнем бележка “Не-Културен”.
Култура. Клаксон. Онзи ден в Брюксел някакъв пич едва не се блъсна в пътния знак, понеже спря, за да ми направи път на пешеходната пътека. А аз дори бях на 3 метра от платното. Ей, приятел, я да влизаш в правия път – да ти таковам и белгийската култура. В България за некултурната наглост само да си помисля да пресека пред някоя кола си смъкват акумулаторите от бибиткане, а майка ми почва да киха от това колко много я споменават. Аз пък за сметка на това обичам да им плюя по стъклата и да им скачам по капаците. Нали и аз съм тръгнал да ставам Coolтурен.
Как така ще съм Coolтурен ли? Като продължавам да си тегля пиратски филми и музика ще си развивам културата на добрия интернет потребител. Като с всяка заплата си купувам по една книга от български автор – култура на четене и уважение към съвременната българска литература. Като ходя на театър поне веднъж месечно – вече съм бил 3 пъти на “Дон Жуан” и все са ме водили хубави мацки, което си е култура на впечатляване на Боби, за когото ебането е признак на висок социален статус (простак е, но понеже е като мен, го обичам). Като продължавам да ставам в автобуса, щом се приближи симпатична правостояща млада дама – култура на превръщане от Дон Жуан в нравствено извисен рицар и култура на обучаване на жените, че лошите момчета са тъпаци.
Като значение ще кажа, че размерът има значение. Може да няма общо и да не е много културно, ама противното твърдят онези, на които не им достига (култура).

* Есенце, реализирано като задача по "Култура и медии" в любммия ми Факултет.
Прочети

31 август 2008

Звездите ми го говорят

През последната година и половина, поради професионални ангажименти или откровена фенщина, съм бил на почти всички големи концерти в София и на още няколко участия извън столицата. Снощи обаче един истински голям артист ни показа какво е да си звезда.
Само няколко часа след като срутването на сцената на Какао бийч в Слънчев бряг почти не уби Елица Тодорова, диджей №3 в света ATB отказа да свири на частното парти на Еврофутбол и постави ултиматум на организаторите да поканят 150-ната фенове на плажа вътре в основната сграда на Какао. Така Андре, за разлика от повечето свои колеги от музикалната сцена (най-вече рокаджии, по мои изчисления), показа абсолютно уважение към своите почитатели и показа на родните мутри, че обикновено не е нормално да ходиш на място, когато дори не си чувал преди това за съответния изпълнител. Снимаме си партито от 2 метра - никаква музика докато камерите не бъдат разкарани от мястото, предназначена за истинските фенове.


Ти си пич, Андре. Истински пример за звезда. А, за малко да забравя: АТВ започна "като руския цар" - с най-известното си комерсиални среди парче - Ecstasy. E, така се прави.

А кое беше най-якото в цялата минипочивка - да бъдеш с правилните хора на правилното място. И да споделиш. Priceless!

Още инфо и снимки скоро при Генади.
Прочети

03 юли 2008

Обществен експеримент: порно в нормален киносалон


Киносалон. Обикновено тук се прожектират европейски филми, правени по конвенционалните методи. Тази вечер прожекцията е селекция от късометражни филми за порното в изкуството и за изкуството в порното. Водя М, защото вярвам, че ще й е ако не интересно, то поне отчасти забавно. Може би съм сгрешил.
"Без ограничения" е един експеримент от 7 части с кросграничното виждане за човешкото отношение към секса и порнографията на 7 различни автори. Или най-кратко казано, "кой къде как чука". Всъщност този филм се оказва истински обществен експеримент. Най-интересното от вечерта няма да бъдат различните празнини (в изкуството), които трябва да бъдат запълнени, а начините, по които хората ще реагират на видяното.
Разбира се, голяма част от публиката е изненадана от откровеното порно, което излъчва проекторът. Явно само аз съм отишъл да гледам "легално порно". (Съвет: продължавай да си теглиш от торент-тракерите, да си плащаш няма смисъл. Или най-добре иди си намери партньор и си практикувайте.). Странното обаче е не начинът, по който публиката (не) реагира на откровено заблуждаващите и раждащи предразсъдъци визии за сексуалността на балканските народи (където жените са с по една вежда, мъжете - с малки пишки, а децата - с лица, намазани с... не искам и да си спомням), изпращани от филма на... сръбкиня. По-интересен се оказва епизодът с мастурбиращ на средата на пустинята мъж, на когото му пада 4 пъти, докато опитва да свърши. И накрая симулира. За да получи овациите на цялата зала. Всъщност не цялата - точно по средата на тази част от експеримента няколко групички не издържат и си тръгват. Жалко, не останаха за хардкор-частта.
В крайна сметка филмчетата си имат градация в порно-елементите и последната миниатюра представля откровен порноепизод. Къде е изкуството тук ли? Просто изпълненият с подробности акт е сниман от екрана на телевизор.
Експериментът свършва. Минават финалните надписи, които са доста интересни - има си човек, който да прави мониторинг за кадрите за порноколажа, човек, който да търси място за пича, който в последствие се превръща в пустинен чекиджия. И още 100-тина имена като участници в гореспоменатия порноколаж. Я, не е свършило още! Показва се черен пенис. Спаднал. Лека нощ.

"Destricted" е с участие в официалната програма на пет престижни европейски кинофестивала през 2006 година. Официалният сайт е на www.destricted.com. Можеш да изтеглиш филма на торент от тук.
Прочети

21 май 2008

Music On Demand - oще малко от мен

Това ревю пуснах в блога на Петко, където вече също пиша, преди малко повече от седмица. От тогава насам само разпространявам албума наляво-надясно. Не знам дали издателите на 3 Doors Down у нас вече са продали толкова копия, колкото аз съм подарил на хората. Но това е друг въпрос. 

3 години след третия си студиен албум 3 Doors Down се завръщат. С 3 Doors Down. Четвъртата тава на рокаджиите от Ескатаупа, Мисисипи ни връща към старите спомени за тежките китари във вариант от три врати по-надолу. Чакаме я толкова дълго и в крайна сметка имаме щастието да я слушаме я повече от седмица преди официалното й пускане на пазара.

Силно начало, класическа същинска част, последвана от китарен екстаз и успокояващ край. Едноименният албум на 3 Doors Down е една истинска рок-тава в сонатна форма.

На първо слушане като нищо може да си помислите, че сте с последното от Nickelback, но тази илюзия изчезва в първия момент, в който се усетите, че си припявате “I think I'm better off alone these days, these days...”.

И с право. Началото е като отнасяне с експресния влак София-Варна (именно с Train), а след това продуцентите са подредили и излезлите вече два сингъла – посветения на американските морски пехотинци Citizen/Soldier и съвсем пресния It's Not My Time.

Американците и този път са заложили на две от основните теми в дискографията си – себеоткриването и отдадеността към другия. Бързо става ясно откъде идва леко комерсиалната нотка - основната им аудитория са тийнейджърите. Тепърва започват да търсят истинската си същност, защо да не го правят с 3 Doors Down и Let Me Be Myself, These Days и Runaway.

През целия албум човек чака балада от рода на “Landing in London”. И тя се появява едва с последния трак. От онези, които само 3 Doors могат да правят. Със силна акустика и дрезгав Бред Арнолд в She Don't Want the World те показват защо са 3 Doors Down.




Едноименният четвърти албум на 3 Doors Down е отдавна в най-големите торент тракери, а на пазара е след 20 май. Сега можеш да си го изтеглиш тук.
Прочети

14 май 2008

Искаш ли на музей с мен?

На 17 май от 18 до 24 ч. е Нощта на музеите. Търся си някой да обикаля с мен.
Утре ще разгледам по-обстойно програмата и ще допълня инфото.

Допълнение @ 15.05., 00.42

Малко се оказва съвсем обикновена вечер, което доста му смъква от романтиката, но все файдица. Дано идат повече хора, отколкото на Дните на свободното слово.

Програмата е следната:
19.30 - СГХГ - Изложба на Пиер и Жил
20.00 - НАИ с музей при БАН - Изпълнение на ансамбъл с класически китари на НМУ "Любомир Пипков"
21.00 - Галерия НХА - Пърформанс Тransfusion
22.00 - СГХГ - Концерт на Gravity Co.
23.00 - НГЧИ - Пърформанс, посветен на Марсел Марсо (дано го хванем, инче ще гледаме, каквото дават), и изпълнения на Ян Гарбарек
24.00 - Нах хаузе ге'ен. Аз черпя тахито.
Прочети

14 април 2008

7 признака, че…

… героите от Мечо Пух на Disney употребяват забранени вещества:
1. На магарето Йори не му пука за нищо, реакциите му са забавени и демонстрира силна липса на мотивация. Марихуана.
2. Прасчо се бои от всеки и страда от мания за преследване. Гъби.

3. Зайо си бута носа навсякъде, от всичко има нужда. Кокаин.

4. Тигърът не може да стои спокоен на едно място, постоянно скача и вика,
никога не се уморява. Екстази.

5. Кристофър Робин може да разговаря с животните.
Халюциногени.

6. Мечо Пух обича сладкото и има наистина безгранична фантазия. LSD.

7. Бухалът винаги се притича на помощ на всеки, който има проблеми. Дилър
Прочети

27 март 2008

Ave, Театре!

27 март. Хубав ден. Ден на театъра. Всички го празнуват. Аз лично съм го празнувал няколко поредни години с изпълнения на различни роли в няколко постановки.

Поздрав с един миг от постановката "Вестникар ли?" по Иван Вазов. Специално за Стелиан, Биляна, Митко, Цеци и Цецо, Тишо, Ванката, Ива, Дени, Ирена, Коко (Брей, с колко много хора съм си партнирал 4 години!) И разбира се, на любимите ми режисьорки - Надежда и Малина!


Усмивка от старите ленти, както се казва ;)
Прочети

16 март 2008

Красотата на класическата музика

В събота у нас ще гостува Младежкият оркестър на Европейския съюз, който ще изнесе обеден концерт в зала "България" от 11 ч. Под диригентството на маестро Владимир Ашкенази ще свирят над 110 млади таланти от цяла Европа, между които и две българки.
Солист на концерта ще бъде набиращата все повече популярност немска цигуларка с китайски корени Арабела Щайнбахер. Концертът е под почетния патронаж на президента Първанов и премиера Станишев и ще бъде излъчен по БНТ.

Тук можеш да видиш изпълнение на красивата Арабела Щайнбахер, интерепретираща по атрактивен начин пиеса от белгийския цигулар и композитор Йожен Изаи.

Прочети

05 март 2008

OбщуваMето по телефона

Напоследък си задавам много често един въпрос: Защо след като сме достатъчно културна нация и уж все повече напредваме в това отношение, още не сме се научили да контактуваме правилно по телефона. Много често в градския транспорт или когато сами се обаждаме на някого, чуваме прекрасната фраза "Кажи!". Да, хората са измислили "Моля" или поне "Ало", но за някои и "Какво?" върши работа.

Добре, въпрос на лична култура е. Когато не успееш да се свържеш с някого и той не ти се обади обратно, нямаш право да се сърдиш. Най-вероятно има причина, въпреки че обикновено става въпрос просто за нетактичност или недостатъчна толерантност при провеждането на телефонна комуникация. А когато не можеш да говориш, или затвори или изчакай телефона да спре да звъни. Но после върни обаждането! Особено ако имаш 2 или 3 поредни пропуснати повиквания. Изглежда като спешен случай.

Какво обаче правим, когато вдигането на телефона е професионално задължение? Случвало ли ти се е някой да се обади, да търси някого и нито да се представи, нито да каже по какъв въпрос се обажда? Да? В 80% от случаите! Друго си е да чуеш приятен женски глас да ти прошепне (но ясно и отчетливо) в слушалката "Здравейте, казвам се Надежда Димитрова от Сънрайз пропъртиз и търся арх. Тодоров във връзка с новия проект на нашата компания." например. Чак да ти стане хубаво да работиш с интелигентни хора.

Разбира се, съществува и вариантът да не желаеш да разговаряш с някого. Тогава просто показваш колко си пич, пращайки СМС, че не можеш да разговаряш в момента. Или може просто да игнорираш обаждането напълно. Важното е по някакъв начин да покажеш отношението си, било то и негативно.

Защото общуването по телефона е комуникация. Двустранна при това. И изисква взаимно уважение.

Е, ще ми върнеш ли обаждането следващия път? Благодаря.
Прочети

12 февруари 2008

Клубната рок-култура у нас

Миналата седмица видях, че във Велико Търново отново са отворили "Спайдър", което означава, че старата столица отново има своето място за (не-чалга) музика на живо. Спомних си за времето, когато тъкмо откривах, че музиката на живо е от съществено значение за моя живот. И музиката въобще. Най-жалкото е, че докато си намерих хора, с които да ходя в "Спайдър", клубът бе ремонтиран и превърнат в дискотека. Така трябваше да се простя с мисълта да виждам любима група всяка седмица. И с нетърпение чаках идването в София, където има доста повече възможности за "изживяване" на жива музика.
Миналото (или по-миналото, не си спомням вече) лято правих едно интервю с Йордан Караджов от "Сигнал" и ненадейно стигнахме до въпроса за клубния рок и това дали има почва за развитие у нас. В София, разбира се, има много повече клубове за жива музика и е далеч по-лесно, отколкото в провинцията, но и бандите май вече нямат много полза от подобни изяви. Ето какво всъщност каза Данчо...

Прочети

06 февруари 2008

Щипка поезия

Все обяснявам, че не харесвам особено много поезията. Една вечер обаче чух нещо от Георги Господинов, прочетено от самия Георги Господинов. "Лаура" е вдъхновено от любимия ми Петрарка (и аз съм писал сонети, какво си мислиш. Даже май те са единственото в стихотворна форма, което мога да слушам с искрена наслада). Изглежда вулгарно, но всъщност някак "има резон". Харесва ми.

ЛАУРА

Ето, такъв мъж ти трябва, Лаура.
Не тихо да шумоли в тоалетната,
а да шурти, да пикае плющящо,
да забравя да пуска водата, защото
...бях свикнал по вънка да ходя
зиме в голямото снежно цукало,
как се кокори отгоре луната
и хвърля звезди като бъбречни камъни.

Ето, такъв мъж ти трябва, Лаура.
Не с тънки усмивки да мънка,
а да зяпа от смях и да виждаш
мъдреца му, килнат встрани, и жълти
тютюневи зъби, оронени вече,
а вечер
О, роза през зимните нощи
с виелици снежни и буря!
а сутрин
Ти пак да си пъпка
от кремова роза, Лаура

Прочети