Показват се публикациите с етикет свят. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет свят. Показване на всички публикации

21 февруари 2016

#TED2016: Година на изненади и мечти

Photo: Bret Hartman / TED 
Всичко започна като изненада. "Освободи си вторник вечер, ще те заведа на едно място, ще ти хареса". Разбира се, нямаше нужда да питам. Изчаках. А във вторник вечер просто седнах в киносалона и се насладих. Откриването на глобалната конференция TED във Ванкувър на живо. Основна тема: DREAM.

Седем чудесни лекции, които тепърва ще бъдат показани на широката аудитория, извън онези щастливци, които гледаха на живо в залата и в десетки киносалони в цял свят. Началото бе дадено от 10-годишната Ишита Катиял с едно просто послание към родителите - не отнемайте детството от своите деца. След това разговори за Космоса, за ДНК, един джемсешън на автора на музиката в "Беднякът милионер" АР Рахман, който приспа половината зала (окей, така е, макар аз да му симпатизирам още откакто с магьосника Дейв Стюарт създадоха супергрупата Superheavy).

После обаче влезе тежката артилерия - един от кураторите на TED, Дан Палота, разказа как мечтае всички да можем да живеем със страховете си, като се изправяме срещу тях всеки ден. Смела мечта, която се е реализирала - да може да се омъжи за своя партньор.
"Време е да започнем да живеем в няколко измерения. Едновременно".

Сега, това е Шонда. Шонда бе представена като "най-влиятелната жена в съвременната телевизия" и това се дължи на един прост факт - тя е създател на някои от най-популярните и успешни ТВ сериали от последните години - "Анатомията на Грей", "Частна практика", "Скандал" и новият "Как да ни се размине за убийство?". Титанът Шонда Раймс говори за това какво е да произвеждаш 70 часа първокласно телевизионно време и все пак да останеш верен на себе си. И на Жуженето.

Страхотно подредено представяне, многократно репетирано, но изпипано до милисекундата. С точния ритъм и пресеченост на говоренето, със страстта и историята - как можеш да погледнеш себе си, да видиш къде какво изпускаш и да се вземеш отново в ръце. Подреждайки приоритетите си правилно, оставяйки си време за малките неща и най-вече за важните неща - децата и близките си. Защото няма по-страшен звук от този, в който не чуваш Жуженето.



И накрая 64-годишният-с-тяло-като-на-десетокласник Бил Джоунс, истинска икона на танците, разказа 4 (добре, де, 5) истории само в 21 пози. Да, и тук имаше много мрънкане и пуфтене в салона, напълно незаслужено. За съжаление, видеото още не е качено, но самото изпълнение бе красиво в еднообразието си от движения и многообразието от комбинации между тях. И наистина внушително излъчване.

П.П. Самата конференция продължи в рамките на 5 дни и приключи в петък, като в паузите на отделните сесии бяха показани 33 кратки филма на различни теми. Ето за десерт един от най-впечатляващите - "Откритият космос" на Сандер ван дер Берг с кадри от мисиите Cassini и Voyager и музика от "That Home" на The Cinematic Orchestra.

Прочети

14 ноември 2015

Толкова много въпроси, само един отговор: Бъдещето


Започвам този текст от чисто вътрешни, по-скоро автотерапични подбуди. Ужасът и объркването в главата ми са толкова големи, а въпросите без отговор - толкова много, че дори не съм сигурен дали ще успея да го завърша...

Ужасът е от това на какво е способна група хора, която няма уважение към нищо, абсолютно нищо. Объркването от това да осъзнаеш по най-болезнения начин, че наученото от родителите ти "хората са различни" всъщност може да означава, че някой някъде може да живее с единствената цел да носи разрушение. Въпросите - десетки: Каква е крайната цел? Колко по-далеч могат да стигнат? Толкова малко ли струва човешкият живот? Можеш ли през 2015-та година все още да живееш в Средновековието? Религията или отчаянието е това, което може да накара едно човешко същество да погуби десетки други? Трябва ли да се отговори на насилието с насилие? И още, и още - толкова много, че съзнанието ти дори да не може да ги формулира...

Това, което не искам да допускам в главата си, е страх. Той няма място тук, защото е основният търсен резултат. Вярвам, че той ще бъде избегнат, а основният получен резултат ще бъде една още по-силна Европа и категорична реакция срещу терористите. Страхът е понятие от миналото, бъдещето няма да позволи той да премине напред. Нещо, върху което се градят всички религии, апропо - а религията във всички нейни разновидности е философия, остаряла с около хиляда години.

Миналото е да рушиш хилядолетни паметници, да преминаваш всички граници (в прекия и в преносния смисъл) и... да нямаш респект към самото минало. Бъдещето е да създаваш технологии, да заличаваш границите и да правиш живота на всички по-лесен, по-безопасен, по-добър.

И лошата новина за терористите е, че технологиите са по петите им. Всъщност, на врата(та) им:
Прочети

30 август 2011

Цената на образованието

Добре, някои от най-великите хора на света не са завършили образованието си (Джобс, Гейтс, десетки други). Други готини хора завършват "висше" на по 30-40, защото по някаква странна причина у нас е срамно вече да си само със средно образование.


И покрай всичко това се питам - каква е цената на образованието? Струва ли си да инвестирам дни и седмици в четене на дадени ми от някого заглавия, в заучаване на някакъв материал само за един изпит, в писане на дипломна работа, която едва ли би имала някакъв практически смисъл?

Или просто мога да влагам времето си в смислени каузи, в усъвършенстване на работните си умения по моите си начини, в променянето на света.

Е?
Прочети

27 октомври 2009

U2 на живо по целия свят

Тия неща се случват веднъж в живота...

Прочети

21 юни 2009

После е**нье нема каенье

Много хубава македонска рекламка за изборите. Мисля, че няма нужда от коментари.

Прочети

11 март 2009

Лава и пепел: как изригва един вулкан

Вчера за пореден път тази година японците усетиха жестокостта на изригващ вулкан - след изригването на 2 вулкана в края на януари - Асама и Сакураджима, вчера Сакураджима отново се разлюти . Малко видео, че е доста интересно.

Прочети

26 февруари 2009

Как се става милионер?

От доста време насам се кефя на оригиналната реклама на TBI Доверие, ползваща като основа биографията на Бекъм. Тя обаче продължава да е нищо пред това, което ще ти пусна тук.



Неслучайно момчето прави повече пари от имидж и реклами, отколкото с често посредствената си игра на терена.
Прочети

21 януари 2009

A New Era

От снощи. Аз нямах възможност да го наблюдавам директно, но съм сигурен, че започва нещо голямо. Разбира се, малко ме е страх. Ще видим.

Прочети

27 октомври 2008

Светът на интернет: Shift Happens

Прочети

23 октомври 2008



Барак Обама започва съвсем настъпателно да се запътва към Белия дом. След десетките звезди, които пяха и се изказваха в негова подкрепа. Кампанията заприличва на истинско шоу, а аз все по-малко вярвам, че въпреки страхотната подкрепа за Барак, американците няма да допуснат чернокож президент.

Обама обаче е истински шоумен. Прави се добре на Мартин Лутър Кинг мл. в речите си, а сега му се отдаде възможност да бъде и като... Тодор Живков. Както Ъпсурт ползват аудиоцитати от речи на Тато, така и Usher ползва извадки от речта на Барак Обама по време на Националния конгрес на Демократическата партия в Денвър в края на август.

Парчето е много хубаво, а гласът на кандидатпреидентът се включва много добре в мелодията и текста на Usher, който пее за американската мечта и останалите американски утопии, върху които се гради нациолното им самочувствие.

От New Hits Music.
Прочети

25 август 2008

Тим Бъртън - Разказвачът на приказки

Днес едно момче навършва 50 години. Момче, което превърна киното в една съвременна приказка. Чудите се коя е основната разлика между първия филм за "Батман" от 1989 г. и "Черният рицар", счупил всички блокбъстър-рекорди по постъпления? Не, не е Хийт Леджър. Тази разлика се нарича Тимъти Уилям Бъртън.
Човекът, който се превърна в съвременен събирателен образ на Братя Грим, е най-добрия разказвач на приказки, раждал се напоследък. След Уолт Дисни, разбира се (всъщност и стипендиант на Дисни за Калифорнийският институт по изкуствата във Валенсия). Известен е в целия свят под името Тим Бъртън и със своята ексцентричност още в ранна възраст се превръща в христоматиен пример за уникален стил в режисурата.
Бъртън се ражда на 25 август 1958 г. в калифорнийското градче Бърбанк, близо до Лос Анджелис. От почти всички филми в кариерата му си личи именно усещането за малкия град и свирепите окови, които той поставя във въображението на едно малко момче. Всъщност повечето персонажи в лентите на режисьора идват от мрачни предградия и въпреки ужасните си деяния, определено не изгледат с особено високо самочувствие в контактите си с околните. Тим Бъртън обаче е едно от чудесата на Холивуд и заедно със спътницата си в живота Хелена Бонъм–Картър взема дейно участие в писането на съвременната приказка за киното.
За разлика от своите герои, Тим е изключително твърд по време на режисьорската с работа. По време на снимките на доста от филмите си той напуска снимачната площадка и не се връща, докато изискванията му не бъдат спазени. Често отказва покани, ако знае, че съществува дори минимална вероятност снимките да не протекат в изцяло негов ритъм. Още от ранните години на дейността си изгражда облик и превръща някои елементи в запазена марка - усещането за приказност, мрачните пейзажи, изобилстващи от пушещи комини, мъртвешки бледите лица, черно-бялото райе, името Ед/Едуард и т.н. Занимавал се дълго време с анимация, режисьорът отделя голямо внимание и на рисуваните проекти, без значение от методиката на анимиране. Бъртън държи да ползва определени актьори за своите филми и по този начин цялото му творчество придобива един добре обмислен, напълно последователен и завършен облик.
След любимците на Бъртън са Майкъл Кийтън, Уинона Райдър, Хелена Бонъм–Картър, с която живее в момента, и не на последно място Джони Деп. Музиката за повечето от филмите му пък е писана от бившия фронтмен на американската ню-уейв банда "Oingo Boingo" Дани Елфман.
Джони Деп е кръстник на двете деца на режисьора и със сходната си визия дели с него челните места по ексцентричност в Холивуд. Съвместната работа между двамата започва с култовия "Едуард с ръцете-ножици" и продължава с "Ед ууд", "Слийпи Холоу", "Чарли и шоколадовата фабрика", "Булката труп" и "Суини Тод: Демонът Бръснар от Флийт Стрийт". Обективно погледнато, освен филмите на Бъртън и трите части на "Карибски пирати", Деп избягва да приема други роли.И накрая за бъртъновия почерк в първите серии на "Батман". Сюжетът на излязлата през 1989 г. първа част за героя на Готъм сити е почти идентичен с пуснатата миналия месец последна част "Черният рицар". Новият Човек-прилеп обаче е много по-комерсиален и 100% екшън-ориентиран. Липсва приказността, която Тим предаваше в първите две части. С тази липса си отива и комиксовото начало. Жокера - Джак Никълсън определено е по-забавен в ролята си от Хийт Леджър. Леджър пък е истински злодей в ролята си на Жокер. (А персонажите при Бъртън били брутални.) След "Батман се завръща" продуцентите смятат, че Бъртън подхожда прекалено брутално към героите във филма и има опасност да стане неподходящ за детската аудитория. Закономерно, третата част от сагата е с нов режисьор, от което обаче поредицата със сигурност губи. Постепенно Батман се превръща в типичен екшън. Истинските фенове обаче помнят, че филмовият първообраз е дело на един гений на съвременните приказки.

Трейлърът към един от най-"Бъртъновските" филми - "Булката труп":



Снимки: Yahoo.com, celebuzz.com, blogger.com, facebook.com
Прочети

09 март 2008

Нов дом, нови надежди

"Елис айлънд е символ на американската имиграция и на имигрантския опит." Над 12 милиона съдби за 62 години. Какво ли не е видял този остров.
Островът, намиращ се точно до пристанище Ню Йорк, е кръстен на ирландския изселник Самюъл Елис, който продава наречия дотогава Остров на стридите. Наричан е още Островът на сълзите или Островът на разбитите сърца. От 1 януари 1892 г. до 12 ноември 1954 г. Елис е мястото, което посреща всеки "нов американец", аз да го превърне в поредния, оставил името си в дългите списъци с хора, дошли да търсят късмета си по Новата земя. Това е периодът, в който на острова се помещава Имигрантска гара Елис айлънд. тъжните имена на острова идват от факта, че след дългото презокеанско пътуване в меко казано мизерни условия 2% от желаещите да станат американци са били връщани, поради една или друга причина - разбити мечти, разбити сърца, разбити семейства, разбити животи...

Днес на Елис айлънд са останали само спомените, чрез които американските власти опитват да напомнят на народа си откъде произхожда. Или поне да не позволят на някои да забравят откъде са дошли. Във филма "Хитч" Алекс (Уил Смит) води проекто-любимата си Сара Милас (Ева Мендес) с джет до музея, който се помещава в момента в сградата на Имигрантската гара. Там героинята на Мендес открива (добре, де, помагат й) подписа на свои прароднина-престъпник, за когото семейството и не иска да си спомня. И така - ред сълзи, ред други работи. Също както ронят и хиляди посетители на Статуята на свободата, (част от която се води и остров Елис от 1965 година, тъй като се намира съвсем близко до Острова на свободата).
Самият Музей на имигрантите Елис Айлънд е превърнат и в добре работеща бизнес-машина, като предлага възможност за исторически празнувания и събирания по всякакви поводи - какво по-хубаво място за двама млади "американци" с корени от различни европейски държави от това да се оженят на това символично за преселниците място.

За нас този остров е просто поредната забележителност на Ню Йорк. За туристите и студентите, почиващи си след дългата и изморителна бригада, е още едно място за шумна фотосесия. За американците това е историята. Една малко чужда история.
Прочети

04 март 2008

Той порасна!



* От днешния бой на вестник "Труд"
Прочети

23 февруари 2008

But you'll never know that!

В Сърбия беше много хубаво. Починах си, понесох си негативите и позитивите. И сега затварям страницата. Недей да ме разпитваш, защото най-вероятно няма да ти разкажа много. В политическия ни блог съм ти разказал както ми се случи в Белград по време на националния митинг на 21.02. Скоро ще ти пусна и обещания текст за обмена.

"Kosovo je srce Srbije" или Alex on the hot spot
Прочети

22 февруари 2008

Тайни като на снимка


Липсвах ли ти? Е, върнах се...
Едва ли съм чак чисто нов, както обеща преди да замина, но пък има доста за разказване. Въпреки че сигурно няма да ти разкажа почти нищо. Днес обаче ще напиша едно фийчърче/репортажче за вчерашните ни преживявания, ще го прочетеш съвсем скоро в "Големия тандем", а когато Тани от Албания ми изпрати текста, който написах за "иксчейндж"-а, ще разбереш и как е минало горе-долу на обмена.
А другото ще остане забулено в мъгла. "What happens in Serbia stays in Serbia!"
Прочети

09 януари 2008

Отново глупаци в чужбина

Митко слезе от самолета съвсем спокоен. Започваше неговият нов живот. За какво друго би могъл да си мечтае – прилична стипендия, реномиран университет, възможност за развитие – пет години, в които да докаже на злите езици, че не е просто поредният нехранимайко, тръгнал напразно да си търси късмета в чужбина. Горд с това, че е напълно готов да посрещне новото предизвикателство, той забута куфара напред с високо вдигната глава. „Истински амбициозен млад човек”, казаха си няколко души, които задмина по пътя към изхода. „Само гледайте”, помисли си Митко.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.
Прочети

16 ноември 2007

Писмо за Америка

Обещаната дълга серия "Писмо от Америка" всъщност се оказа само в две части. Нищо, ти разбираш кореспондентите, които все пак са били в "Страната на неограничените възможности" не за да пишат за Блогчо, а аз да изкарат някой друг лев, да видят малко свят и всякакви такива причини... След първата част, предизвикала сериозна дискусия, дойде време и за обобщителния материал на Краска. Отново не редактирам. няма и смисъл от редакция, когато някой е искрен. Другото е само фалш. Всъщност, едно нещо не ми хареса и си позволих да го редактирам, надявам се да ме извиниш - Чочи беше написано с малка буква. ;) (Тодор не е Тоди, а Тодор Божинов - един от най-усърдните коментатори на първия материал от поредицата).
Следва един искрен монолог за живота далеко от родината, за макдоналдса и специалн
ото меню за кучета-баровци, за порноиндустрията и бирата с ниско съдържание на алкохол. 100% Краска, наслади й се:

Чочи, нищо особено не се случи... Не превзехме Белия дом, не видяхме Britney Spears, въпреки че доста писаха за нея и за това колко е съсипана... И все още на JFK в Ню Йорк ще ти събуят обувките преди да ти видят лицето... Нищо не е такова, каквото не е... Това е Америка 2007 г. И кажи на Тодор, че американците не само че предпочитат да се хранят в Macdonald`s... Те наистина lovе it… Не защото е бързо, не защото е евтино... А, защото, тук е много прав, на тях не им пука, че се хранят нездравословно... А когато ние отидем там, и на нас не ни пука... Започва да ни пука след като се завърнем с 10 килограма по-тежки, защото, за щастие или не, тукашните мъже всъщност им пука, когато приятелката им заприличва на буренце. Чаровно до някаква степен, ама...
Като ти писах, че американците са кухи, нямах намерение да споделям някаква негативна теория за тях... Никога не съм преценявала хората така... Американците са готини по свой начин, но между нас и тях зее огромна дупка и честно казано, в много отношения вече сме ги стигнали, даже сме напред... Просто не са щастливи..., ако за теб щастието е постижима категория, защото за мен е. Скучно им е. Поне на средностатистическия американец... Нямам наблюдения върху другите.. Тодор може повече да ти говори за тях. Аз общувах с обикновени хора. Вярно, че карат по две коли още на 19 години (не звучи особено като за обикновени хора) и още по-вярно – не само, че могат да си позволят да не завършат образованието си, по-лесното и по-логичното е никога да не го започват... Е, какво от това? Хемингуей не е завършил някакво специално образование, но е гений. Да, ама Хемингуей е четял по 12 часа на ден.
Струва ми се обаче, че образованието не е най-същественото ни различие. То е априори зададено като следствие от икономическите ни различия, историческите, а дори и от факта, че живеем на различни континенти... Другото просто се усеща от тези, които имат чувствителността да го усетят. Може би аз съм една от тях.. Минута време едва ли е достатъчна, за да опознаеш някого, ала ако този някой „минава през теб” по три пъти (сутрин, обед и вечер, та понякога и през нощта) на ден, в продължение на 4 месеца... Това са 720 минути. Има две основни преимущества на работата на Drive-thru: упражняваш си английския език и другото, то не знам доколко е преимущество – ставаш свидетел на неща, които не би могъл да видиш в нормална ситуация. Американците са самотни... Затова имат толкова много домашни любимци, затова именно и ги обличат в човешки дрешки... Видях куче в детска количка, друго носеше очила и терлички. Говорят им като на бебета, поръчват им special order, защото, за разлика от хората, животните (особено кучетата) имат вроден усет към опасната храна. Няма лошо в любовта към косматите четириноги. Аз ги обожавам. Имала съм три кучета в живота си, смятам да имам още... При американците сякаш обаче тази привързаност е странна.. Не я харесвам, но я разбирам.
Що се отнася до любовта между хората... Тя не зависи от време и пространство... И все пак... Да си на 22 години, да си два пъти развеждан, да имаш дете от последния си брак, да чакаш второ от мъжа, с когото живееш сега и всъщност, за когото не възнамеряваш да се омъжваш..., си е истински латиноамерикански сериал. Имах възможността да „изгледам” дори и края му. Не е happy end.
И още нещо... Не знаех, че Америка е люлката на порното. Благодари на Тодор за информацията. Трябва ли да значи това, че хората са „задоволени”? Все още си мисля, че порното е привилегия на самотните и на мъжете (защото те не обичат, или по-скоро не могат да бъдат самотни), а не на онези с постоянен и разнообразен интимен свят. Освен всичко друго не става въпрос само за сексуална незадоволеност... Липсата на всякакъв род емоции също може да те кара да се чувстваш незадоволен...
А да живееш хубаво... Знам защо съм го написала, Чочи... То няма нищо общо с американците, нито с Америка... И – да, сантименталност е. Когато си толкова далече от вкъщи, когато толкова много хора ти липсват, когато имаш една половинка ден почивка, когато пиеш биричка, макар и само 3 %, тогава именно си даваш сметка колко ти е било хубаво и колко малко ти трябва, за да бъдеш щастлив, след като се прибереш...
Прочети

29 юли 2007

Kакво се случи със сестрите?

Коментарите у нас как всъщност се развиха събитията и преговорите за освобождаването на сестрите от либийския затвор са разнопосочни, на моменти дори напълно противоположни. В блога си Александър Божков е публикувал видео от дискусия във Франция.
Материалът е от броя от 24 юли на предаването "Дебатът" на френския 24-часов информационен канал "France 24" с водеща Андреа Сенке, работила и за CNN. Дебатът е озаглавен "Тайните на едно освобождаване" и е с двойна българска следа - френският адвокат с български произход Антоан Алексиев от "Адвокати без граници" е гост в студиото, а Георги Готев, говорител на Пакта за стабилност на Югоизточна Европа и бивш зам.-главен редактор на вестник "Стандарт" се включва с телевръзка директно от Брюксел.
В студиото са още председателят на фондация "Робер Шуман" Жан-Доминик Жулиани и Жан-Пиер Милилие, експерт по близкоизточните въпроси и професор в парижкия Университет за политически науки, а отново по сателит се включва и Рийд Броуди от "Human Rights Watch".

Има доста неща, върху които човек може да се замисли, най-малкото откъм плурализъм на мненията и не-сервилничене на властта. Приятно гледане!

Прочети

17 юли 2007

Писмо от Америка - 1 част

Ето и първото по-обширно писмо от Краска. Тя е на бригата в САЩ. Работи на 2 места, спи по около 4 часа на ден. С четири думи, не й е лесно. Ето какво пише тя.


"Има ли някой там?
Чочи*, тези дни съм се счупила от работа и нямах особено време да пиша... Днес имам почивен ден сутринта. Колко смешно звучи "почивен ден сутринта", но е само сутринта, после съм пак на работа. Другите обаче работят.
Всъщност, направо ги съжалявам, защото днес нямаше кой да ни закара до работа с кола и те трябваше да си хващат автобуса много рано. И даже ме събудиха, защото се караха кой да ползва банята първи. Тук сме шест момичета и сутринта става война... 10-та световна. Не можем да се бавим повече от 5 минути вътре, защото рискуваме да закъснеем или изобщо да не отидем на работа. А бе, справяме се. Иначе направо се раждам, когато мога да поспя повече от 3 часа. Днес спах до 10. Трябваше да ходя до банката, но докато се събудя...
Чочи, сърцето ми направо спи и едва ли нещо може да го събуди. Поне се изкъпах на спокойствие. Дори нямаше нужда да си прилагам уменията по айкидо върху другите, за да се добера до банята.
Даже си изправих косата, нищо че след това си се накъдри за 5 минути. Ама съм си красивичка. В МакДоналдс едно македонче вместо да ми вика Краси ми вика Красивичка. Друг колега ми казва, че който мъж ме вземе, ще е щастлив. Но няма тук мъж за мене, Чочи - всички искат едно и също, което между другото искат и мъжете в останалата част на света. Ама аз не искам само това...
И така, Чочи, сега си седя вкъщи, пия си биричка, пуша си цигарка... като пич. Нищо че тая вечер ще ме скъсат от бачкане в Мак. Там е лудница - на всеки 10 минути трябва да си миеш ръцете - една машинка над мивката казва "Пиииии...". Друг е въпросът, че никой не спазва това правило. Няма време - докато се обърнеш и всичко вече е загубено. Аз работя в кухнята и на "Drive Thru" секцията. В кухнята правя сандвичи и всичко останало, а на Драйв-а - давам на клиентите храна и напитки. Там всичко трябва да стане за 90 секунди.
Не мога да кажа къде повече ми харесва, и на двете места е лудница. Но на последното трябва да се занимаваш с дебеличките американци. Получих даже вече 1200000 предложения за брак и по 200 пъти на час чувам "You`re beautiful".
Хубава съм, защото тук американките са дебелички и грозни, нагли и... незадоволени.
Изглежда сякаш живеят по правилата, но всяка вечер ги нарушават. Собствените си правила... Защото не е възможно да живееш така, Чочи... като машина... без смисъл... Те не знаят как да обичат, да се забавляват, да се хранят. Животът им е мазничък и скучен и те го знаят. Когато видят как се забавляват българите, как танцуват, как се смеят или пият, могат да си помислят две неща: или че сме надрусани, или че сме луди.
А ние сме! Но и сме щастливи. Те никога няма да имат такива души, Чочи. Те не просто са различни, те са кухи... По-кухи от всичко, което можеш да си представиш. Но по-добре не си го представяй.
Сега те оставям, защото имам само още 3 часа до работа. Пфу, тази почивка минава като час. Айде, целувам те. Грижи се за себе си... И живей хубаво..."

P.S. Чочи е производно от х4о, не се чуди, но етимологияте е дълга.
Прочети

10 юни 2007

Да ударим по едно Johnnie Walker за Мr. Georgie Walker


Нямах намерение да слагам точно тази графика, но е наистина подходяща. Защото София е поредния мост от завоевателния поход на президента Джордж У. Буш. За щастие руините, дупките и строежите из цялата столица не се дължат на неговата военна политика. (По-лошото е, че се дължат на некадърността на управляващите ни.)

Хубаво е, че два дни ще имаме визита от Human Being №1 (освен ако не смяташ, че тази титла отива повече на другаря Путин). Не е хубаво, че за пореден път цяла София ще бъде парализирана за 3 дни.
Хубаво е, че България отново ще блесне на световната политическа карта. Не е хубаво, че ще спре да блести броени мигове след като Air Force 1 напусне родното въздушно пространство.
Хубаво би било, ако помолим Мъстър Президънт да отмени визите за български граждани на американска територия и молбата ни вземе че бъде изпълнена, колкото и това да не зависи от него. Не би било хубаво, защото при евентуално развитие на един подобен утопичен сценарий и без това дълбоко разцепеното правителство на България веднага би забравило хан Аспарух и Светите братя и би обсипало с паметници на американския президент цялата ни страна. Нямаме визи - имаме нов светец!
Хубави би било, ако Буш не забрави всички обещания, направине през тези два дни, които прекара у нас. Не би било хубаво, ако те се окажат само част от опияняващата му мания за величие.

Keep walking, Mr. President. Cheers!
Прочети