Новогодишният купон – начин на употреба

Ето сега един бегъл и частичен поглед към един новогодишен купон. Кое е истина и кое - фикция, оставям да откриеш самостоятелно. Ако не си сред присъстващите - ползвай жокер "Обади се на приятел". За онова, което е трябвало да спестя, а не съм - сори! За спестеното - моля! ;)

Какво е нужно, за да се получи най-добрият новогодишен купон, на който приятелите ти са били? Освен всички кулинарни умения на гаджето ти, най-вкусния магарешки суджук и коледна премия, трябва да можеш да си осигуриш и най-веселата компания. Това е мястото, където първите три неща идват на помощ, за да бъде набавено и четвъртото. А с тях идва и последното – невероятно преживяване за посрещане на Нова година.

В ранната сутрин на 31 декември зимната картина не обезкуражава никого. Иван става рано, за да разчисти всичко от снощното предпарти. Той е един от онези отявлени купонджии, за които празнуването с приятели е просто начин на живот. Поводи? Те винаги се намират. За пръв път от много време насам никой от среднощните герои не е останал да спи у домакина. Прибрали са се, за да отпочинат за голямата нощ. 

Голямата маса бързо се разчиства, столовете се връщат по местата им, а паркетът лесно се забърсва с препарат от 4.50. Иван обикновено ползва български продукти, но преди новогодишното парти трябва да се мине с Mr. Proper. Ето, че и гаджето звъни на вратата. Купила е продуктите за голямата салата. Много скоро пък домакинът ще запали колата, за да напълни багажника и след това хладилника с алкохол, мезета и сладки изкушения за 50 души. Признава, че в чистоновия апартамент е истински грях да се правят подобни вакханалии. Но пък и наемът от 1000 лв. на месец покрива евентуалните поражения, за които хазяинът ще трябва да се погрижи.

След неуморната 8-часова подготовка пристигат и първите гости. Остават броени часове до идването на Нова година, а настроението започва да се покачва. Групата бързо се разраства и в 9 купонджиите са вече 20. Само три часа преди новогодишната реч на президента има хора, които със сигурност няма да разберат нищо от нея. Телевизорът самотно показва новогодишната програма на Нова. Точно в 23.50 обаче той ще се включи автоматично на БНТ1, за да проследи традиционното обръщение на българския държавен глава.

Пристига и атракцията на вечерта – магарешкият суджук по уникална сунгурларска рецепта. Оказва се, че Петър не е осигурил от известната ракия от родното си място. За сметка на това се е погрижил магарето да стигне за всички 50 гости. Иван бърза да го смъкне на земята, запознавайки го със суровата истина: на купона в този момент има над 60 човека. Тристайният апартамент се пръска по шевовете, а всичките 110 квадрата се използват максимално разионално.

Петър запрята ръкавите. Никой не може да ми реже суджука, казва той на първата мераклийка да му изземе скъпоценната функция на „главен кръчмар”. И наистина, той реже все още неузрелите щафети с изключителна прецизност. Съвсем скоро всички забравят вкуса на „купешката” луканка. Само няколко млади дами не искат да имат нищо общо със „село”. И всъщност ще пропуснат най-вкусното мезе в живота си.

Ето че телевизорът се включва сам. Последвано от силни викове „Гоце, Гоце!” и „Айде, наш’те, ловът започва!”. Всъщност между тези 60 младежи на купона има достатъчно, които са способни да променята съдбата на своята страна. Именно затова с викове изразяват неодобрението си към слабия според тях политик. Броят на онези, които няма да запомнят нищо от речта на Първанов, се е увеличила чувствително. А все още трезвите обсъждат как слушат най-незапомнящия се новогодишен поздрав в демократичните години на България.

Веднага щом часовниците отброяват 00.00 на 1 януари 2009 г., бутилките с шампанско гръмват. Всеки поздравява най-близките си на купона. Двойките се радват на възможността да отбележат заедно идването на новата година. Чуват се няколко приятелски „Обичам те!”. Баницата с късмети влиза в действие. Всеки тегли късметче, а скоро листчетата с уникално подбрани пожелания и орисвания привършват. Оказва се, че купонът е по-голям, отколкото домакинът е очаквал.

В този момент на външната врата се звъни. Оказва се, че не е Дядо Мраз, а поредната група ентусиасти. Електронната покана в онлайн мрежата Facebook е достигнала до стотици потенциални купонджии. И много от тях наистина са решили да се отзоват.

Всичко нататък се оказва част от златната история на един апартамент. И няколко разфасовки латекс...

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Моето "Приключение Starbucks"

Въпреки цялостното ми отношение към комерсиалните кафетерии, снощи с Малинката ходихме да ударим по едно кафено питие в Starbucks. Да си кажа... май това ми беше ;)

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Аз в Брюксел - на отделен блог.

Няма да пълня Блогчо с ненужно инфо. Направил съм ти отделно блогче да четеш за Al-x4o @ Brussels - X.2008.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Нов дом, нови надежди

"Елис айлънд е символ на американската имиграция и на имигрантския опит." Над 12 милиона съдби за 62 години. Какво ли не е видял този остров.
Островът, намиращ се точно до пристанище Ню Йорк, е кръстен на ирландския изселник Самюъл Елис, който продава наречия дотогава Остров на стридите. Наричан е още Островът на сълзите или Островът на разбитите сърца. От 1 януари 1892 г. до 12 ноември 1954 г. Елис е мястото, което посреща всеки "нов американец", аз да го превърне в поредния, оставил името си в дългите списъци с хора, дошли да търсят късмета си по Новата земя. Това е периодът, в който на острова се помещава Имигрантска гара Елис айлънд. тъжните имена на острова идват от факта, че след дългото презокеанско пътуване в меко казано мизерни условия 2% от желаещите да станат американци са били връщани, поради една или друга причина - разбити мечти, разбити сърца, разбити семейства, разбити животи...

Днес на Елис айлънд са останали само спомените, чрез които американските власти опитват да напомнят на народа си откъде произхожда. Или поне да не позволят на някои да забравят откъде са дошли. Във филма "Хитч" Алекс (Уил Смит) води проекто-любимата си Сара Милас (Ева Мендес) с джет до музея, който се помещава в момента в сградата на Имигрантската гара. Там героинята на Мендес открива (добре, де, помагат й) подписа на свои прароднина-престъпник, за когото семейството и не иска да си спомня. И така - ред сълзи, ред други работи. Също както ронят и хиляди посетители на Статуята на свободата, (част от която се води и остров Елис от 1965 година, тъй като се намира съвсем близко до Острова на свободата).
Самият Музей на имигрантите Елис Айлънд е превърнат и в добре работеща бизнес-машина, като предлага възможност за исторически празнувания и събирания по всякакви поводи - какво по-хубаво място за двама млади "американци" с корени от различни европейски държави от това да се оженят на това символично за преселниците място.

За нас този остров е просто поредната забележителност на Ню Йорк. За туристите и студентите, почиващи си след дългата и изморителна бригада, е още едно място за шумна фотосесия. За американците това е историята. Една малко чужда история.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Отново глупаци в чужбина

Митко слезе от самолета съвсем спокоен. Започваше неговият нов живот. За какво друго би могъл да си мечтае – прилична стипендия, реномиран университет, възможност за развитие – пет години, в които да докаже на злите езици, че не е просто поредният нехранимайко, тръгнал напразно да си търси късмета в чужбина. Горд с това, че е напълно готов да посрещне новото предизвикателство, той забута куфара напред с високо вдигната глава. „Истински амбициозен млад човек”, казаха си няколко души, които задмина по пътя към изхода. „Само гледайте”, помисли си Митко.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Кого храни държавата?*

Ранна следработна вечер. Студентският стол почти е затворил. Посещаваме го за да си вземем нещо за вечеря. Дебел и наистина мазен циганин крещи отзад "К'о има тъз' вечер, како?!?". Почти ми се отяжда, но умирайки от глад вземам порцията и се запътвам към мизерната си студентска стая... Ежедневие.

Защо стол ли? Не защото не мога да си позволя друго, а защото родителите ми плащат данъци, а от тях държавата ми "дава" 3 лева на ден издръжка. 3 лева дневно за всеки студент държавна поръчка, които никой не вижда и които вероятно отиват за издръжка именно на столовете. В КОИТО ОБАЧЕ СЕ ХРАНЯТ МАЗНИ И МИРИШЕЩИ УЖАСНО ЦИГАНИ, ВЕРОЯТНО ИДВАЩИ ОТ СЪСЕДНИ СТРОЕЖИ. Малцина от тях имат основно образование, какво остава за това да са студенти.
Освен с безхаберието си и безразличието към проблемите на цялото общество, в частност висшето образование и неговите "възпитаници", Държавата явно се отчита и с добра грижа за малцинствата. Интересно защо част от парите, които ни се полагат (уж), не бъдат пренасочени към общежитията, чиито такси се вдигат постоянно, постоянно се увеличават и "допълнителните" такси за преразход.
Защото определено не е моя грешката за това, че от субсидиите, предназначени за мен и останалите студенти, се възползват черни "братя". Трябва да се сменят някои абсурдни правила, а хората, имащи тази власт, са там, на жълтите павета, само на стотина метра от институцията, с която се подиграха преди месец. Евентуално са виновни и леличките в стола, които продават храна на "нестуденти" на същата цена, но пък вероятно вече им е писнало да я изхвърлят.
Тук обаче има и един друг клон на въпроса: през последните няколко години Студентски град се е превърнал в строителна площадка. Освен че всички го наричат "българския Лас Вегас", кампусът се е превърнал и в гето, в което живеят всички строители на множащите се с всеки изминат ден строежи. А именно за тези строежи немалка заслуга има кметът на район Студентски Венцислав Дудоленски, чието име в края на миналата година беше спрягано за (забележи!) поста на зам.-кмет на София по строителството и инвестициите. Той засега разчита на частни инвестиции. Заради които обаче мястото, в което би трябвало да живеят предимно, ако не само студенти, в момента е пълно с клубове, чалготеки, кръчми и казина.

Идват избори. Местни. Едно от нещата, което искам новият кмет на район Студентски да направи, е да спре роящите се нови и нови строежи, бълващи мургави работници и минигета. Защото освен че в Студентски град не остана зелена площ, циганията вече наистина е до шия.

* Ако материалът ти се струва обиден или некоректен спрямо човешкото достойнство, най-отгоре има паник бутон, може спокойно да го натиснеш.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Гето ли е Студентски град?

Аз живея в ето този блок. Води се семеен, но семействата в него не са особено много. Поне не и в моя вход. Леко е поизлющен, но това е от годините. Старата любов ръжда не хваща ръжда, казват. Но това явно не се отнася до старите панелки.

Това пък е домът на моите съседи. Мисля, че имам много съседи, но тези са по-специални. Те живеят в... трансформатор.
Едно време исках да ида на гости на семейството, което живее над нас, за да видя бебенцето. Отказах се, защото майка му крещи всяка сутрин, когато дребосъчето се разплаче. (Постоянно се чудя дали тя не огладнява някога, за да разбере какво му е на него.) Сега обаче ми се иска да отида на гости на комшиите от трансформатора. Вярно, че са роми, но какво пък. И циганите са хора, и на тях не им е лесно (паразитният живот също е труден, предполагам).

Това са съседите отсреща. Мисля, че са строители, понеже спят във фургон. Ама май живеят по-добре от мен. Аз се "ширя" в студентска стая 3.5 на 4.5 метра с още един съквартирант. На тях им е по-тясно. Аз обаче нямам сателитна цифрова телевизия.

Ако не си ми идвал/а още на гости, няма смисъл. Ще видиш съвсем нормална стая. И все пак, ако дойдеш, ще се направя на габровец - ще те заведа у комшиите. Те живеят по-интересно.

P.S. ЧРД на другия щастлив обитател на 115 стая в 55б - Роско.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

СУ се грижи за своите студенти!?!

Снимката, която виждате, е едно от малкото доказателства, че Софийският университет се грижи за своите студенти. В случая - за студентите си със затруднено придвижване. След като бе изграден паркинг, най-голямата ползва от който е разбуждането на дремещи студенти, щом алармата на някой от многото паркирани в двора автомобили се задейства, "СУ" явно се е сетил, че и студентите му имат нужда от удобства. А някои просто имат Нужди.


Та именно за тези Нуждаещи се е изградена тази рампа за инвалидни колички. Тя се намира в коридорчето на Университетската книжарница и както се вижда, е сравнително лесна за ползване - просто трябва да се премести вляво и количката на студента да бъде качена на горното ниво. Това обаче при положение, че има придружител.
Тук поне можем да сме спокойи - за разлика от ръководството на Университета, студентите в СУ са интелигентни и отговорни млади хора и на драго сърце биха помогнали на свой колега в неравностойно физическо положение. Край на дискриминацията!

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Дали ще се оправим най-накрая?

Ако човек се замисли колко изтъркана се превърна темата за членството ни в Европейския съюз само през последните 8 дни (да не говорим за преди това), просто могат да го побият тръпки. Ясно е, че всички надежди за добро бъдеще минават през интегрирането ни към западните държави и техните порядки (извинете за русизма), но постоянното говорене за едно нещо обикновено създава свръхочаквания. А след тях именно идват и най-големите разочарования.
Едва ли има нужда да повтарям мисълта на Гьобелс, че една истина, повторена стотина пъти, най-накрая се превръща в истина. Именно поради това има опасност цялото инфо, посветено на ЕС, с което ни заливат медиите, да създаде у "простосмъртните" впечатлението, че е станало кой знае какво, понеже, видате ли, сме официално еврочленове.
Нещото, което винаги съм искал да кажа по въпроса е, че всъщност Те ни извикаха. Те ни ухажваха и лъгаха достатъчно дългo, държейки козовете в своята ръка. ЕС нямаше по абсолютно никакъв начин да си позволи да изпусне възможността да присъедини България. И накрая се поддадохме, отказвайки се от едни от най-големите си символи - АЕЦ-а и безплатната домашна Грозданка.
Тази експанзия, оказала се съвсем доброволна и сякаш изпросена от наша страна, а подарена от еврообщността, носи със сигурност повече дивиденти за Съюза, отколкота за милата ни Родина. Но другата истина е, че просто нямахме избор. Иначе рискувахме Преходът ни да продължи вечно. Или поне докато братята руси дойдат отново да ни спасят. От каквото и да е.
Сега ни остава да се подпрем на сериозния "гръб", който би трябвало да получаваме за в бъдеще и да се опитаме да го използваме. Я за да спасим някоя и друга невинна душа из либийско, я за да си оправим най-сетне животеца, я за да се почувстваме вече като бели хора.

P.S. Не смятам, че само културата е това, което ни прави европейци. Защото ако е така, то аз съм сколен да твърдя, че ние трябва да интегрираме половината население на континента в културно отношение.
Ами, чакам да ми пращат покани за членство. Знаят ми адреса.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели: