Показват се публикациите с етикет творчество. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет творчество. Показване на всички публикации

27 август 2010

Zoho - страхотен онлайн инструмент за вашия бизнес

Докато се ровичках току-що в интернет ми се наложи да открия начин да разгледам няколко презентации, качени на сървър, без да тегля всяка от тях.

Разбира се, първото, което направих, беше да гугълна "view ppt online". Доверих се на първия резултат (Zoho Viewer) и всъщност попаднах на доста амбициозен проект - Zoho, дело на индиеца Сридхар Вембу.



Както виждате, освен гледането на PPT презентции, Zoho ви дава възможност да създавате и обработвате всякакъв вид документи онлайн, да поддържате база данни, да ползвате като обща работна станция за управление на виртуални екипи, да организирате онлайн конферентни разговори и много други.

Наистина, един страхотен нлайн инструмент за вашия бизнес, който се надявам да предоставя достатъчно сигурност на операциите и да се развива добре. Вече има няколко международни награди така че очаквам да стане по-известен и у нас.
Прочети

20 август 2009

Ода за контрольора в градския транспорт

Возиш си се в автобуса
И така те друса, друса.
Как да дупчиш и билет -
да не си със самолет?

Ако си пък с тролейбуса -
всички гледат със погнуса.
На 40 е колата
вече веща в занаята.

Чалга дъни пак шофьорът,
чака да качи се контрольорът.
Пък нали си нередовен,
екотът ще е чутовен.

Бързо - билети и карти вади,
не, хич сега не ми дупчи.
Хванах ли те аз натясно?
Ей-сега ще стане ясно!

"Къде ти е билетът, братко?
Не хили се сладко-сладко!
Давай десет лева ти
и за следващия път помни:

Още щом качиш се в автобус,
на трамвай ил' тролейбус,
че вместо биричка студена,
ще плащаш глобичка солена."

Ех, здрав да си, братле!
Сега на теб ще бъда гост
Пък макар и с празно портмоне
Цял ден аз за теб ще вдигам тост.

Сиромах си ти, горкия -
пак вечеряш със ракия.
Всеки ден по тез маршрути
бориш се със старци люти.

Споко, и мен ме ръчкат във ребрата
щом се втурна към вратата.
Но ти с респект ги пак поглеждаш
и към спирката отвеждаш.

Ти си съвестта ни будна
в студената мотриса мудна.
Горд стоиш във униформа,
пуста да е таз реформа.

Няма вече в чантата, във джоба
жилетката да криеш - да си метър.
Трудно е да пишеш глоба,
ако виждат те от километър.

Нищо, ти пак продължавай,
вечно страх и ужас всявай.
С маршрут от глоби озарен,
Слънчев да е твоят ден!

Прочети

12 октомври 2008

English, love и още нещо

Чудех се днес какво да напиша, защото най-вероятно утре няма да ми остане време за публикация, в която ще ти пожелая хубав престой в България следващите 4-5 дни, ще спомена, че не се притеснявам все още от първия си полет със самолет, и ще си пожелая 5 хубави дни в Брюксел на Европейските Младежки Медийни дни 2008. То обаче си дойде само.

Тези почивни дни между филмите си попрочитам по малко от може би най-ценната ми придобивка от училище - тетрадката ми по английски за 5-те години обучение. Едва до 9. клас съм стигнал, а вече се натъкнах на нещо много симпатично. Освен закачливите надписчета и подписите през страница на втората ми жена, там някъде стои вписано и едно съчиненийце за любовта. In English. Толкова е симпатично, чисто и наивно - все едно съм го писал на 5. Аз общо взето и сега така си пиша по философските теми, но все едно. "Ето", със запазен оригиналния правопис (май и Жоро пусна наскоро нещо подобно, но не съм сигурен):

Love

Love is feeling which every men feels more than once in his life. You know you're in love when you cannot live without the person you like very much.
But people love other things - birds, animals, pets, toys etc. When i was 7 I used to love my woolen bear Mecho, I used to sleep with him but now Mecho lies in my wardrobe and 'waits' someone to play with him. That's because my favourite thing in present time is my cat Stavrey. He is very cute, because he comes everytime he sees me and start walking left and right but everytime in my legs.
I love my parents more than Stavrey and they love me, too. But I know that true love hasn't come yet. Well, I'll be waiting because there are many years in man's life.

На последния абзац се смях от сърце, честно. Разбирал съм и тогава, че колкото и да се правя на мишка, жаба и всякакви други животинчета, все си оставам вълчето-единаче от Хайкуто за вълци...
А като цяло, хич не се изненадах от себе си - пак пренебрежение към поставената задача, пак наивитет, служещ за отбий-номер, и нежелание за проверка на написания текст (това, за, щастие, вече не се случва, че е леееко непрофесионално). И много чувство за хумор, все пак. Гледам, че и тогава не съм ги разбирал запетаите в английския :), но Ставри все още е бил зведа. А сега вече знаеш, откъде идва манията ми по плюшени мечки-самоубийци.Е, Мечо очевидно не е плюшен, а вълнен, но това е грешка на растежа или обикновена мутация (и при мен, и при мечето).
Прочети

06 октомври 2008

Ask издуха Google с умопомрачителен дизайн

Няма никакво съмнение, че и ти като мен използваш Чичо Гошо за спрявка по всякакви спорни въпроси. Разликата между теб и мен обаче е, че аз често използвам и алтернативни търсачки (различни от diri, примерно). Предимно AltaVista заради преводаческата й услуга BabelFish, както и хитовата напоследък Аsk.От днес обаче Ask определено ми е фаворит като интерфейс - за разлика от Google не стои от 8 години с един и същи дизайн и беше обновяван на няколко пъти през последните години. Вече например можеш да си сложиш собствен фон, който да отразява настроението ти. Функционалността също е увеличена - можеш да търсиш не само между сайтове, блогове, снимки, но има и разделено търсене в новинарски канали, въпроси и отговори, автомобили, събития, телевизионни програми... За съжаление резултатите на български са отчайващо малко, която прави търсачката много хубава, ама за някоя друга географска ширина.

P.S. Бисер днес е пуснал дългоочакваният от мен материал за очите в рубриката си за Нервнолингвистичното програмиране, така че внимавай - знаеш, че винаги те гледам в очите!
Прочети

18 юли 2008

Хайку за бебенце

То разгръщаше тефтер
в бебешката си количка.
Майка му се усмихваше.
Прочети

09 юни 2008

Азу... изкуство

Някои сладури обичат Мечо Пух, други пък обичат Пимболи, и Добрявко (едно бяло закърпено такова мече, не го знам как се казва - ще ти го покажа някой път) . Аз пък си знам отдавна едни дечица и съвсем наскоро за Мишката открих как се казват.

Представям ти Пон и Зи. Двете вечно обичащи се и вечно нещастни човечета са дело на един гений на име Джефри Томас. Или много по-добре познат като Азузефър (ударението е на Е-то). Azuzephre е един от малкото художници, които успяват да се харесват със сантименталността на картинките си. Нормално, нали - и твоето сърце се разтуптя, докато гледаше онази горе. Е, това е само началото. Сега Джеф работи в Junction Point Studios, които вече година са част от Disney.
A Пон и Зи... Те са от човечетата, които искат по всякакъв начин да си кажат, че се обичат, и нещо все не се получава. Разминават се все нещата. Адски позната работа. И тъжна. Още от тяхната история - на страницата на усмихнатата Джени Кайе.

Сега те поздравявам специално с картинката, която ме описва най-добре.

И ако скоро ти се е ревало, но не е имало повод, пусни си това клипче към песента на 3 Doors Down Here By Me от предишния им албум и излей чувствата си.

Прочети

07 юни 2008

Университетско всекидневие


Ставам сутрин и си измивам лицето. Очаква ме поредният страхотен ден. Няколко безсмислени лекцийки, няколко комплексирани преподаватели и досадни колеги. Идилия. И как да не си плаща човек с удоволствие високата такса за университета, за да получи така жадуваното и още по-ненужно образование. “Учи, мама, да станиш инжинерчи!”. Е, така, де, ама само прости като рибена чорба преподаватели-нереализирани практици не могат да ме научат на занаят. И все пак си слагам малко гел за фасон и след като съм нарамил пълната с ненужни вещи раница, се запътвам към спирката.

Мамка му, някой пак е оповръщал целия вход. Не стига, че шибaният асансьор не спира на моя етаж и постоянно трябва да слизам един етаж по-надолу, ами и сега всичко вони на джибри и стомашни сокове. Чак на мен ми се доповръща. Само дето не съм изпил огромното количество долнопробен алкохол с преналепени бандероли, като злощастния пич (ами ако е било пичка?!?), чиято десета водка е излязла да го види що за човек е.

“Идва 280, да се кача дали ще мога”. Тананикам си не особено весело, след като половин час вече чакам на претъпканата спирка. Който пее, зле не мисли ли? Я да посмее оня льохман с грозната цайсата приятелка да ме настъпи още веднъж, пък да видим кой ще е по-грозният от тях двамата. Брех, най-накрая идва скапаният автобус. 94, разбира се, на кого да му е гадно. Айде, ще се кача. Само дето ще трябва да сляза още на Спортната палата, че иначе има да се влачим със скоростта на костенурка до следващата спирка. Айде, бе, бате Бойко, направи метрото, че ми писна да пътувам по 2 часа на ден. Изчетох всички книги на света, докато пътувам 4 години от Студентски град до центъра. Нали въртиш света, една инфраструктура в София ли не можеш да оправиш? Пу, да е...

Лекцийка? Страхотно. Не стига, че даскалицата се бави всяка седмица с по половин час, и Киро пак не се е къпал, че вони от 100 метра, ами и за днес имаме някакво контролно. Ама кой да прочете в блога на курса, вместо да седи в скайпа. Заеби, добре, че съм умен, че поне да скалъпим там четворче. Що ли ми трябваше да се набутвам в тия семейни общежития с Копелето, че сега да треперя като девствена осмокласничка над по-малката си сестра в мъжка гимназия за бала в края на годината. И поне да се бях записал на спорт, че щеше малко да повдигне успеха.

Айде, мина и това. Даже не се наложи да я гърмя – каза, че й е противно да ни гледа, все едно сме рецидивисти и си излезе. Та всички почнаха с рецидивите – листа, джиесеми, пищови. А, бе, идиоти, що не седнете малко да почетете, а? Нищо, на есен има пак сесия, псправителна. До ликвидация няма да го докарате – слаб (4) пак е хубава оценка.

По дяволите, какво пък иска сега шефката. Мда, иди тук, иди там. Ми хубаво, нали съм момче, защо да не съм момче за всичко. Ама идва края на месеца-а-а, бонусчето ще си е бонусче. И онзи ден така си обиколих половината село София, щото в офиса нямаше от любимите сладки на най-големия ни клиент. Иначе си е изискан пичът – тия ореховки ги продават само в два магазина в Софето. Единият е до нас и беше затворен. Познай – другият е чак в Обеля, да му се не види. Собственикът му явно е гений – да ти имам предприемчивостта в това да забуташ магазин за редки стоки в най-умрялата част на града. Сигурно живее в Овча купел , а централният офис е в Младост 4. Поне да съм сигурен, че е наистина толкова тъп, колкото изглежда.

Така. 6 часа, отдавна трябваше да съм се измел. Я, пристига още работа. Чудесно. Дали да не поискам да ми купят служебен ноутбук, че да си нося работа и вкъщи? Ама поне ще мога да ползвам свестен компютър. Този път е ОК, мога да остана до 8, 'щото проектчето си струва. Ама пък и стилно го направих. Айде сега, гарата. Пък и позакъсняването си е оферта – идва с утехата, че задръстването е понамаляло и освен ако шофьорът не е пълен олигофрен и не се появят двама-трима малоумни контрольори, пътуването към Щутгарт може и да не е чак толкова зле. Не познах. Ама да го духате, вчера чаках половин час на опашката пред бюрото на шибаната ви компания за градски транспорт и си извадих карта.

Ало, да, как си, Копеле? Освен хляб и краставици друго искаш и? А, бе, казах ти да спреш с тия консерванти. Не, и вино няма да ти взема. Тая вечер ще доизпием водката, дето стои от 3 месеца под масата, че е срамота. В манастира не може да е чак толкова зле. Айде, като се прибереш ще цъкнем някоя и друга игра на карти, звъннал съм на Митака да взема мацката и да правим четворка.

И що така ми се спи, бе, мамицата му. Вярно, че не си е работа да седиш до 3 всяка нощ и да ставаш в 7, ама това е: Студентски живот, ах, сладък живот. Той и университетският си е все същият – пълен буламач. Образованието ни е такова, какъвто ни е и алкохолът – и без това най-големите потрeбители са студентите. Ама и на нас скоро ще започнат да ни пишат фалшиви книжки вместо фалшив бандероли. Нали ще станем менте-професионалисти.

ОК, стига толкова за днес, че съмна. Щото за утре е ясно – ставане, баня, даскало, работа, поркане. Университетско всекидневие.

Прочети

21 май 2008

Music On Demand - oще малко от мен

Това ревю пуснах в блога на Петко, където вече също пиша, преди малко повече от седмица. От тогава насам само разпространявам албума наляво-надясно. Не знам дали издателите на 3 Doors Down у нас вече са продали толкова копия, колкото аз съм подарил на хората. Но това е друг въпрос. 

3 години след третия си студиен албум 3 Doors Down се завръщат. С 3 Doors Down. Четвъртата тава на рокаджиите от Ескатаупа, Мисисипи ни връща към старите спомени за тежките китари във вариант от три врати по-надолу. Чакаме я толкова дълго и в крайна сметка имаме щастието да я слушаме я повече от седмица преди официалното й пускане на пазара.

Силно начало, класическа същинска част, последвана от китарен екстаз и успокояващ край. Едноименният албум на 3 Doors Down е една истинска рок-тава в сонатна форма.

На първо слушане като нищо може да си помислите, че сте с последното от Nickelback, но тази илюзия изчезва в първия момент, в който се усетите, че си припявате “I think I'm better off alone these days, these days...”.

И с право. Началото е като отнасяне с експресния влак София-Варна (именно с Train), а след това продуцентите са подредили и излезлите вече два сингъла – посветения на американските морски пехотинци Citizen/Soldier и съвсем пресния It's Not My Time.

Американците и този път са заложили на две от основните теми в дискографията си – себеоткриването и отдадеността към другия. Бързо става ясно откъде идва леко комерсиалната нотка - основната им аудитория са тийнейджърите. Тепърва започват да търсят истинската си същност, защо да не го правят с 3 Doors Down и Let Me Be Myself, These Days и Runaway.

През целия албум човек чака балада от рода на “Landing in London”. И тя се появява едва с последния трак. От онези, които само 3 Doors могат да правят. Със силна акустика и дрезгав Бред Арнолд в She Don't Want the World те показват защо са 3 Doors Down.




Едноименният четвърти албум на 3 Doors Down е отдавна в най-големите торент тракери, а на пазара е след 20 май. Сега можеш да си го изтеглиш тук.
Прочети

08 май 2008

Кое е най-важното чувство...?!

Имало едно време... много, много отдавна... А може би не чак толкова, може би и до днес го има... Но все пак...
Имало едно време един млад мъж на име Габриел - красив и много чувствителен. Сърцето и душата му били толкова големи, че в тях той побирал всички чувства. Той познавал и изпитвал всички борещи се в него емоции и понякога това го обърквало...
Един ден той силно си пожелал да успее да разбере кое е най-важното чувство. И толкова силно го искал, че самите чувства решили да му дадат отговор и започнали да го напускат, за да му покажат кое е най-важното чувство.
Първо го напуснал Егоизмът.
-Защо си отиваш...?
-За да бъдеш по-всеотдаен към хората - отговорил Егоизмът.
След това си тръгнала и Суетата.
-И ти ли не си най-силното чувство - попитал Габриел.
-Не съм! Аз ти помагах да видиш красивото в себе си, но често ти пречех да откриеш красотата в другите...
След Суетата си тръгнала и Глупостта.
-А ти ,защо си отиваш...!?
-За да остане Познанието и Любопитството да търсиш и опознаеш всичко ново и важно в света.
Тъгата трудно се решила да напусне сърцето на младия мъж, но го сторила, защото трябвало да направи място на най-силното и красиво чувство.
-Защо си отиваш ,Тъга...?!
-За да не чувстваш Болка и Самота. Ако остана, никога няма да разбереш кое е най-важното чувство...
Тогава младият мъж си помислил, че най-силното чувство е Щастието. Но точно в този момент и то го напуснало. Габриел бил смутен:
-Почакай ,Щастие! Когато Тъгата ме напусна, бях сигурен, че ти си най-святото чувство. Защо и ти ме напускаш, защо си отиваш. Какво остава след теб?!
-Отивам си, защото най-силното чувство ще ти даде повече щастие, отколкото дори аз бих могло да ти дам.
Мъжът се почувствал объркан. Започнал да търси в душата и сърцето си. Чувствал се празен, не откривал нищо. Всички чувства си били отишли. Точно когато щял да се откаже да търси най-силното чувство в едно тайно малко местенце в сърцето си открил нещо непознато.
-Какво си ти-попитал плахо
-Аз съм най-важното и силно чувство.
-Как се казваш?!
-Казвам се ЛЮБОВ!!!
-А защо се криеш тук?!
-Чаках да ме откриеш...!
-Винаги ли си била тук?
-Да! Понякога те натъжавах, понякога те правех щастлив. Но в добри и в лоши времена винаги бях тук... до теб и със теб,защото само обичащият е способен да разбере колко велика е ЛЮБОВТА...!!!

Магдалена Иванова, 8 май 2008 г.
Прочети

06 февруари 2008

Щипка поезия

Все обяснявам, че не харесвам особено много поезията. Една вечер обаче чух нещо от Георги Господинов, прочетено от самия Георги Господинов. "Лаура" е вдъхновено от любимия ми Петрарка (и аз съм писал сонети, какво си мислиш. Даже май те са единственото в стихотворна форма, което мога да слушам с искрена наслада). Изглежда вулгарно, но всъщност някак "има резон". Харесва ми.

ЛАУРА

Ето, такъв мъж ти трябва, Лаура.
Не тихо да шумоли в тоалетната,
а да шурти, да пикае плющящо,
да забравя да пуска водата, защото
...бях свикнал по вънка да ходя
зиме в голямото снежно цукало,
как се кокори отгоре луната
и хвърля звезди като бъбречни камъни.

Ето, такъв мъж ти трябва, Лаура.
Не с тънки усмивки да мънка,
а да зяпа от смях и да виждаш
мъдреца му, килнат встрани, и жълти
тютюневи зъби, оронени вече,
а вечер
О, роза през зимните нощи
с виелици снежни и буря!
а сутрин
Ти пак да си пъпка
от кремова роза, Лаура

Прочети

09 януари 2008

Отново глупаци в чужбина

Митко слезе от самолета съвсем спокоен. Започваше неговият нов живот. За какво друго би могъл да си мечтае – прилична стипендия, реномиран университет, възможност за развитие – пет години, в които да докаже на злите езици, че не е просто поредният нехранимайко, тръгнал напразно да си търси късмета в чужбина. Горд с това, че е напълно готов да посрещне новото предизвикателство, той забута куфара напред с високо вдигната глава. „Истински амбициозен млад човек”, казаха си няколко души, които задмина по пътя към изхода. „Само гледайте”, помисли си Митко.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.
Прочети