Великолепната LP седморка

Ето един прекрасен начин да генерираме посещения за своите блогчета. Правилата са прости, цитирам:

:) Всеки участник цитира тези правила

:) Цитира този пост; - един линк повече за Човека от сребърната планина. Блогчето му е хубаво, лошо няма.

:) Цитира този, който го е посочил - Све-то. Още един линк за как ти - там пък е задължително посещението.

:) Изброява 7-те си любими албума (може повече или по-малко) като споделя повече за тях и за избора си

:) посочва (предизвиква) поне трима други блогъри да направят същото.

Дотук добре. Сега почвам с тормоза. Някои неща мога да ти дам да ги изслушаш, ако вече не съм ти ги пратил. Лично аз предпочитам да карам в хронологичен ред, по блоговата хронология - т.е., от последния албум към първия.

7. Д2 - 6 - Няма какво да говорим. С Дидо вече са съвсем различна група. Задължителни тук са Moonshadows, И пак вали, както и лиричният финал In the begining.

6. P.I.F. - Passion In Fact - няма друг албум, който така да съм чакал, без дори сам да го осъзнавам. "Всеки ден" е акцентът, "Лебед" пък е специален поздрав.

5. Rob Thomas - Something To Be - Нещо наистина жадувано. Едно време се зарадвах на Део, когато каза: "Не разбирам Енрике Иглесиас - как може да живее с Анна Курникова, а все да пее за нещастна любов!". Е, жената на Роб също е изключително красива, а той пее най-красивите песни на света.

4. 3 Doors Down - Away From The Sun - Първото нещо, което си изтеглих на любимата ми рокгрупа. Съдържа съдбоносното за мен Here Without You, извиняващото Changes и страхотното I Feel You.

3. Ricky Martin - Ricky Martin - Може би най-силното от Рики. Поне най-силното, преди да почна да усещам как всичко се комерсиализира силно. Tук She's All I've Ever Had е просто върхът, дуетът с Мадона предупреждава нежно да внимаваш с чуждите сърца, а Spanish Eyes е за най-красивото и най-истинското у човека - очите.

2. Carlos Santana - Supernatural - Няма такава китара. Дори и аз не свиря толкова добре. Всичко, свързано с жицата, започва за мен с този албум. Metallica-та на брат ми не се брои, тя е друга категория. (После пък се оказа, че "червената касета", която представлява рокнаследството на семейство Кръстеви, е първият албум на проекта Phenomena, носещ като заглавие името на формацията. И тя не попада, но пък е емблематична за моето възпитание.) Та... тук открих Роб Томас, за когото ти казах вече горе, има добро парче с Евърласт (любимото ми), както и своеобразен battle с Ерик Клептън. Най-добрият албум на 1999-а с около 1 милион Грами-та.

1. Britney Spears - Baby... One More Time - Всяка сутрин гледах пилотния сингъл на кака ти Бритни и му се наслаждавах. Прекрасно чудо на музикалния мениджмънт. Купих си албума още първия ден, след като го пуснаха у нас. Сигурно е между първите 100 продадени в България. Сега тази "реликва" е у Петко, на когото я подарих. Той поне остана истински фен докрай. Аз се отказах още след събирането й с Джъстин. Не можах да преживея, че няма да съм първия мъж в живота на Бритни Спиърс...

Няма нужда да ти казвам, че това е нищожен списък. Просто защото много добре знаеш, че аз живея с музиката и без нея съм празен. Това също го има в любима моя песен. Останалите 48963497324 любими тави ще ги запазя за себе си. Или ще ти ракажа за тях лично.

Тъй като, както всички знаем, х4о е пич, ще си позволя да тегля дълъг пас към 4-ма души. Следващите по веригата са Летящата Малинка, Кракерчето, Елина и Чочка. Айде, "ин'жой"!

P.S. В момента ме омайва Майкъл Болтън, ама след като ми досвидяха парите да ида на концерта му в НДК миналата година, нямам достатъчно смелост да го включа в списъка.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Отново глупаци в чужбина

Митко слезе от самолета съвсем спокоен. Започваше неговият нов живот. За какво друго би могъл да си мечтае – прилична стипендия, реномиран университет, възможност за развитие – пет години, в които да докаже на злите езици, че не е просто поредният нехранимайко, тръгнал напразно да си търси късмета в чужбина. Горд с това, че е напълно готов да посрещне новото предизвикателство, той забута куфара напред с високо вдигната глава. „Истински амбициозен млад човек”, казаха си няколко души, които задмина по пътя към изхода. „Само гледайте”, помисли си Митко.
***
- Димитър Иванов. На 20 години. Неженен. – Най-важното – „Българин!”. Така се представяше Митко пред всеки, пожелал да се докосне до този безспорно интересен млад субект. Спретнат външен вид, интелигентно изражение, подчертано от двудневната брада, приятна усмивка. Младежът респектираше всеки, дръзнал да го заговори, с искреността си и зрелите разсъждения.
За разлика от останалите българи в града, той избягваше така наречените „имигрантски” кафенета. Беше намерил малко бутиково заведение близо до градската градина и предпочиташе да прекарва там свободното си време. Доста често му се случваше да води приятни разговори с напълно непознати и точно в това смяташе, че е чарът на подобен тип места – „Няма да се видим никога повече. Но пък знае ли човек – светът е малък. Току-виж...”. В началото акцентът му издаваше, че е чужденец, но постепенно и този малък недостатък бе унищожен. Честите разговори с местните и близкият досег с културата на държавата, която през следващите години щеше да е негова родина, му помогнаха бързо да се слее с околните. На втория месец Митко вече беше поредният млад гражданин, съсредоточен в своето бъдеще – пиещ сутрешното си кафе в центъра на града, с вестник в ръка и книга със стилно картонче за отбелязване на страниците на масата.
В поредния дъждовен ден – в северната част на страната винаги валеше освен ако нямаше сняг – приятната компания на Митко бе избрана от мъж на средна възраст, облечен с дълъг черен шлифер, носещ чадър. Виждайки прошарената му брада и лулата, подаваща се от джоба, младежът си помисли „Виж ти, Хемингуей! Днес ще бъде интересно. Каква ли е неговата история?!?”.
- Балканец си, нали, братко? – думите, изговорени с добре обработен местен акцент, се врязаха дълбоко в съзнанието на Митко. „А ти си сърбин или в най-лошия случай хърватин?” – Наше момче си и ти личи, харесваш ми.
- От България съм. Вие обаче не ми приличате на някой от... „нашите”. – Мъжът седящ на стола срещу него хареса начина, по който младежът се бе измъкнал от ситуацията. Предишните две „балкански момчета”, които бе заговарял наскоро, буквално му се бяха хвърлили на врата, доволни, че са срещнали някого от Полуострова, било то и сърбин. Русокоското с мъжествена брадичка обаче не беше такъв тип. Излъчваше някаква странна смесица от увереност и респект към по-опитния събеседник.
- Казвам се Душан, черногорец съм. – „Почти уцелих” – Преди 25 години и аз бях като теб. Опитвах се да разбия представата за „тъмния балкански субект”, наливана дълги години в главите на местните. Избягах от режима, за да се отдам на бъдещето си. Днес никой от роднините ми не смята, че съм успял да постигна целта си. Аз съм горд, че го направих.
Митко се усмихна. Разговорът щеше да бъде игра с отворени карти. Предпочете да започне с любимия си коз:
- Аз всъщност не бягам. В тази страна съм, защото мога да взема най-доброто по време на обучението си, за да го приложа у нас. Облечен съм така, защото смятам, че всеки млад човек трябва да изглежда добре, без значение от националността си. Разговарям с вас, защото всеки има право да комуникира свободно. Избрах това кафене, защото е еднакво далеч от университета и от квартирата ми.
- Наистина ми напомняш за мен самия преди много години. Само за кафенето не си признаваш – причината да прекарваш времето си тук е, че смяташ останалите българчета за по-слаби от теб и всъщност те е срам. – Този път Митко беше наистина очарован от прозрението и от начина, по който сам бе попаднал в поставения капан. Принципно не бягаше от контакт с „братята по съдба”, просто искаше да се приспособи по-бързо към новия начин на живот. Беше чувал от приятели, прекарали по 2-3 лета на бригади, че първите седмици е най-трудно. С родна компания било най-добро. В повечето случаи обаче подобни компании бяха съставени от „прогресивно оглупяващи богати студентчета”, решили да харчат парите на родителите си извън граница. Простосмъртните от вида studentus bulgaricus нямаха време за събиране с останалите, защото им се налагаше да работят на няколко места. Митко обаче, който, за свое щастие, беше някъде по средата в тази социална стълбица, имаше възможност да си позволи да работи само през уикенда и да има достатъчно свобода за самоусъвършенстване през останалото време...
„По дяволите!”. Май наистина го беше срам от останалите си сънародници в града. Беше виждал държанието им на обществени места и не бе останали никак доволен. Знаеше обаче, че съвсем скоро това ще се промени и всеки от тях ще поеме своите отговорности, за да гради бъдещето си. Той просто бе предпочел да пропусне етапа с дивашкото съзряване.
- Как мислиш, дали имат право да ни мислят за диваци? Нас, балканците, имам предвид. – Личеше си, че Душан има опит в подобни разговори. Предугаждаше мислите на младежа и умело насочваше темата в желаната посока.
Това донякъде стресна Митко, който все по-ясно осъзнаваше как партньорът му прехвърля топката с предизвикателства, преминаването през които можеше да се окаже ключово за развитието му.
- Чували сте за Бай Ганьо, нали? Е, той е просто един синдром. Един дълбок комплекс, който се предава от поколение на поколение. И някак странно – развива се от само себе си и в моменти, когато не би очаквал. – Момчето беше на прав път. Душан се настани удобно на стола и заслуша все по-внимателно порцията свежи размисли по темата. – Отиваме някъде в чужбина и сякаш сме дамгосани – всички веднага познават „От Балканите е!”. Е да, ама не е така принципно. И точно това се опитвам да покажа на себе си – че не сме лош народ, не сме просто няколко милиона глупаци. – Начинът, по който вербализираше вътрешния си монолог, показваше колко борбеност влага в него всъщност.
- Имате едни други подобни персонажи във вашия фолклор, как се казваха... – включи се черногорецът.
- Тримата глупаци. Разбираш ли, те са просто плод на нашето извратено ниско самочувствие. Сякаш сами се предизвикваме. А всъщност се борим да оцелеем. И много често успяваме, защото сме по-способни от останалите народи. И вие, и ние, и румънците, и хърватите...
- Да, не сме глупаци. Всички ние имаме своите предимства. Но просто имаме какво да наваксваме. Ти например стоиш в това полуснобско заведение, докато връстниците ти се забавляват някъде; четеш Бегбеде и Твен, докато те се задоволяват с модните напоследък мафиотски книги; слушаш местния фолклор, а те – балкански ритми. Правиш го, за да набереш инерция, което после да ползваш за развитието си тук. Това е – все гледаме да наваксаме изоставането си и именно затова винаги изпадаме в конфузни ситуации пред непознатото.
Душан започна нетърпеливо да намества кърпичката в левия джоб на сакото, подаващо се под шлифера. Време му беше да изчезне по начина, по който се беше и появил. Това беше любимият момент на Митко в подобни срещи, защото започваше дългото очакване на евентуална бъдеща среща. Най-вероятно такава нямаше да има.
Черногорецът поздрави и излезе. Докато вратата се затваряше след него, Митко се загледа в снимката на стената: млад мъж с дълъг черен шлифер, четящ книга. Младежът се замисли къде ли ще бъде след четвърт век. Наблизо двама пияни араби крещяха расистки лозунги. „Отново глупаци в чужбина”, върна се в реалността младият антипод на бай Ганьо.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Как да си направим бомба?

Винаги съм вярвал в силата на интернет енциклопедията Уикипедия. И вече съм особено радостен, защото знам, че тя може да ме научи... как да си направя бомба, получавайки тротил. Жалко, че не подаряват безплатен детонатор при определен брой посещения на сайта.

!!!

Разбира се над описанието на получаване има надпис, който се предполага, че трябва да ме спре: "Изпълняването на описаните указания в тази статия е опасно за живота ви!!! Възможно е статията да съдържа непълна или неточна информация!!! УИКИПЕДИЯ НЕ НОСИ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВАШИТЕ ДЕЯНИЯ!!!". Ало-о-о, това е все едно да дадеш на Осама бен Ладен рецепта как да си "забърка" атомна бомба и да му кажеш, че има вероятност да се нарани.

Честито, деца, вече нямате нужда от пиратки. Уики ще ви научи как да направите следващата Нова година много по-интересна откъм пиротехника.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Терзанията на Боратино Филизо – един месец по-късно

Боратино стоеше нервен на столчето си, хванал в дървената си ръчичка малката лула, която татко Карло му беше подарил за първия рожден ден. Предстоеше му да се изправи пред Страшния съд на дървосекачите. Започна да усеща как носът го сърби. Лош знак. Щеше да му се наложи да каже своята истина. Добре, че тя винаги беше правилната.

- Невинен съм! Не съм докосвал Палечка дори с пръст. Добре, де, поиграх си с косата й, но това си е човещинка. А аз нали ще стана човек съвсем скоро. Пак ви казвам, невинен съм! Сватбарите от панаира са ми поставили капан, знам ги! Аз съм просто едно дървено човече, помагам от време на време на татко Карло, докато си прави фигурките.

Опитват се да опетнят името ми! Аз работя на доброволни начала в Академията по дърворезбарство от толкова време, а чак сега някой се оплаква от мен, не е ли странно? И какво като съм канил Палечка да идва у нас да дялкаме заедно клончета от череша? Ами то колко играчки от Академията са идвали в моя кът в работилницата на татко Карло – и Мини Маус, и Барби, и Рапунцел. Пинокио дори! Ама какво лошо има в това, наистина не виждам нищо лошо. Я питайте Пинокио – ако ви каже, че сме си мерили чий нос става по-дълъг, когато лъжем, да не се казвам Боратино Филизо. А ако потвърди, значи лъже.

Носът на Боратино вече беше започнал да надвишава критичната граница от 15 сантиметра и това наистина го изплаши. За последен път подобно нещо му се бе случило, когато даваше обяснения пред татко Карло за случилото се. Тогава също му беше много странно, че се получава така, защото отново каза истината – въобще не е предлагал на Палечка да се виждат извън работилницата. Разбира се, татко Карло му бе повярвал и не го бе наказал, още повече, че малката непослушница не се бе оплаквала повече. Тогава й бе позволено да си тръгне от Академията и без проблеми да вземе лиценза си за дърворезбар. Дори като бонус получи разрешително за дървосекач.

Тогава... тогава обаче се появиха лошите Сватбари от панаира, които само си търсят повод да се напият и да се разсмиват над хората. Те преследваха дълго време Боратино и му показваха ножчето, с което Палечка тайно е дялкала от крачето му, за да може да използва след това дървения материал като веществено доказателство в подкрепа на своето измислено обвинение. И изведнъж целият панаир разбра за малката тайна на бедния Боратино. Той беше опозорен. Никога нямаше да стане директор на Института по ваяне на дребни фигурки в Академията по дърворезбарство. Животът му вече нямаше смисъл.

- Някой ми завидя! Не искаха да стана шеф на новия Институт и затова накараха Сватбарите да ми разбият живота. Как ще погледна сега Щурчето в очите? И Добрата фея така силно вярваше в мен. А сега – заради някаква пиклива кукла, която дори не заслужава да се нарича кукла, ще трябва да си остана обикновен дървен философ. Дори не мога да се виждам с любимите си играчки от Академията. Не ми дават вече да сядам и на любимото си столче в работилницата, където да си пуша лулата и да попийвам дървесен сок.

Сега Боратино вървеше към малкото си жилище. Вече никога нямаше да бъде близо до онези, които обича. Дори и до онези, които обичаше незаконно. Носът му беше вече 20 сантиметра и се закачаше във всеки клон по пътя. Знаеше си, че няма никакъв смисъл да опитва нови техники на дялане на клони точно с Палечка. Но пък не съжаляваше за това, което се е случило. Само го беше яд, защото беше невинен.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

"Критикът като Некритик"

Аве Иванова е български театрал, част от Обществото на независимите театрални критици. Наскоро ми попадна една публикация във в. Култура, която е нейно изказване на по време на семинар за проблемите на театралните критици, провел се в края на миналия век (звучи далечно, разбира се, но става въпрос едва за 1999 г.). Там Иванова говори за разликите между професионалния критик и "некритика", който според нея е по-скоро любител и именно затова дава по-обективно мнение. Аз лично си мисля, че по-точно би било да се изпише не(о)критик и така и ще го правя.
Това е хубав повод да ти покажа защо наистина съществува блогът "Аз чета" в този си формат. Вярно, че повечето от авторите в блога работят в сферата на комуникацията, но нито един от тях не е професионален критик, май никой няма и намерение да става. Пишем, защото обичаме да четем - има го в графичка в таблицата.
Мисля, че няма да ти е трудно да направиш прехвърлянето от театрална към литературна вълна.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Една новогодишна нощ с х4о Мраз

И подобаващ снимков материал.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

2008 + 1

Днес няма да има равносметка. Струва ми се, че подобни пресмятания ни завъртат в един порочен кръг и ни пречат да се отърсим от случилото се преди. Днес ще гледаме в бъдещето и ще имаме само пожелания. Орис го наречи, ако искаш...

Ето три неща, които те съветвам да правиш през 2008-а година.

1. Казвай по-често "Обичам те!". Но само на хората, за които наистина го чувстваш, под каквато и да било форма. И не прекалявай, защото боли.
2. Обръщай повече внимание на малките неща. Те дават повече, а когато правиш за някого нещо малко, но той се почувства наистина по-добре, удовлетворението е двойно.
3. Слушай сърцето си - ако разумът те кара да скачаш срещу себе си, не му се давай. Никой не е станал по-щастлив от това, че е изневерил на вътрешните си пориви. Сърцето е, което има значение.

P.S. Не забравяй, че 2008 ти дава един ден повече да се наслаждаваш на живота. На 29 февруари направи нещо велико или нещо малко, което да изглежда велико - нещо за себе си, за любимия човек, за някой непознат. Направи си подарък. Изживей този бонус-ден, както само ти можеш. Мисли позитивно...

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Огледало към душата

Случвало ли ти се е някой просто да се страхува да те погледне в очите? На мен - да...

Очи... Кафеви, сини, зелени, сиви, пъстри... Голубие, hazel и т.н. Очи... Различни по цвят, еднакви по функция - помагат ни да виждаме какво става с другите, помагат на другите да виждат какво става вътре в нас.
Някога сравнявах очите (не е от значение чии) с езера с много дълбоко дъно. И съм бил дяволски прав - човешката душа е толкова дълбока, изпълнена с толкова подводни скали и малки камъчета, често и подмолна. Но това е то - човек - сложно нещо.

Подбрал съм няколко песнички за очите (вероятно вече започваш да чуваш). За искрени и дълбоки очи, но и за лъжещи и измамни. За сини и за кафеви. За дълбоки и прочувствени, за такива, които могат да те накарат да се влюбиш само с един поглед.

Важно е да гледаш хората в очите. Важно е да можеш да кажеш на всекиго нещата, които искаш той да знае, гледайки го право там. Няма трудни разговори, има само плахи сърца.

От x4oSMS.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Весели парзници!

Крайно време е да си починем. Всички сме работили според възможностите си цяла година, идва ред и за малко (заслужен) отдих. Бъдни вечер, Коледа, Стефановден, Нова година, Васильовден... Ехеее, гледай само какво ни чака... Все хубави поводи да се събереш със семейството и приятелите, за да уважите традициите.

Така че грабвай влака или автобуса, или пък подкарвай колата, и право вкъщи! А ако вече това е сторено - още по-добре - започвайте да се забавлявате. И най-важното - не забравяй да кажеш на никого от любимите си хора, че го обичаш. Дори да не го казваш често, сега е хубав момент.

Весели празници и много късмет!
Обичам те!

х4о

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Защо държа да те видя на Панаира...

Спомняш ли си всички онези събития, моменти, дати от живота си, за които цялото ти тяло е тръпнело в очакване? Всички онези неща, които не ти се е чакало да дойдат, защото това очакване те е изяждало отвътре? Е, такова събитие за мен е второто издание на Медийния панаир. (Да, аз правя този блог.) Тази нощ, предполагам, няма да си лягам. Просто защото не искам да заспивам - всеки сън би утежнил очакването... Познато ли ти е?
Няма значение какво ще се случи през тази една седмица. Въпреки че хубавите неща със сигурност ще са в пъти повече от лошите. Пък и кой помни лошите моменти в подобни случаи. (Аз лично никога не съм бил злопаметен - радвам си се, когато мога да се наслаждавам на хубавото, за да търся постоянно лошото. Извинявай за лирическото отклонение.) Но ще се увериш, че свършеното по Медиен панаир 2007 въобще не е малко...
И понеже това е Блогчо, ще кажа, че причината да има медиен панаир са студентите. Причината Медийният панаир да не е онова, което можеше да бъде, е нежеланието на много хора да повярват, че студентите могат да създадат нещо качествено. Освен когато същите тези хора експлоатират студентите по време на стажантските им програми. (Това обаче е въпрос на друг разговор.).
И макар този панаир да не е организиран от студенти, той се прави за студентите и е един от начините "големите" в медиите да се срещнат с онези, които много скоро ще работят с тях. Желанието, разбира се, е предимно от страна на младите. И тяхното време ще дойде обаче. Дано те не се отнасят по този начин с бъдещите си наследници.
Защо държа да те видя на Панаира... Защото благодарение на този панаир в момента познаваш този Александър, колкото и той да не ти харесва. (Той обаче се чувства добре.) Благодарение на миналогодишното издание на този панаир аз успях да убедя някого, че имам потенциал, който може да бъде развиван и използван. Миналата година бях някъде по средата на организационния процес - доброволец. Тази година мога да се накича с названието Организатор. И знам, че съм дал всичко от себе си, за да ти осигуря 5 невероятни дни. Заедно с останалите от екипа, който направи Медиен панаир 2007 реалност. Знам, че си струва. Знам, че онази половин година, в която чакам тази една седмица, ще бъде наистина оправдана. Знам, че дългите дни и нощи на подготовка си заслужават.
Медийният панаир - от 10 до 14 декември в сградата на Факултета по журналистика и масова комуникация. 5 дни, в които ще можеш да се срещнеш с всички онези, които пожелаха да се срещнат с теб. Да им кажеш "Аз мога". Защото "Ти можеш". Защото искам да изживея тези пет дни заедно с теб. Да споделя всички онези моменти, които никога няма да мога да забравя, защото знам, че са се случили отчасти заради моята работа. Може би не знаеш точно с какво се занимавам - ами... никой не знае. Защото от работата на такива като мен се вижда само резултатът. Сега можеш да го видиш, дори да не видиш мен. Може и да ти хареса.
Ето затова искам да те видя на Панаира! Откриването е утре в 11. И моята любима реплика "Тук съм цяла седмица!". Просто ела...

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели: