Карбовски с рулетка във ФЖМК

Мартин Карбовски започна малката си революция по промяната на статуквото в българската журналистика. И то срещу 1.40 лв. на час. Даден бе стартът на лекционния му курс "Теория на рамката" във Факултета по журналистика и масова комуникация. Той пристигна доста преди началото на занятието (не са особено много преподавателите във Ф-то, които го правят), изчака културно да се съберат хора и... остана изненадан от изключително ниската посещаемост.
Карбовски обаче показа професионализъм. Набързо представи себе си исвоите цели с този курс и започна да запознава студентите с материала. Изненадващо заяви, че ще държи на академичната обстановка и официалността на отношенията, поне в часовете. За почивките обеща разговорите и отношенията да са на "ти", понеже и за него било по-лесно така. (Това обаче не му пречеше да изпсува на няколко пъти и да си бъде вулгарен. Ще видим.)
Интересна ми бе мотивацията му да започне един вид преподаване във ФЖМК, след поредицата му изказвания за Факултета и хората, които излизат от него. (Както знаеш, това ми е болна тема и я следя сравнително отблизо.) Заявките са, че си търси съмишленици и че иска да немери обратна връзка с нормални хора. Е, може и да не му се вярва, имайки предвид горния линк, но най-вероятно именно във ФЖМК ще намери хора, с които да сподели и осъществи търсенията си.

P.S. Моментът, в който по средата на лекцията Карбовски започна да си играе с една рулетка, бе изключително симпатичен, но нямаше начин да го снимам. Затова и материалът е без картинка. Пусни въображението си в действие.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Още 5 неща, които (предполагам) не знаеш за мен

22.02.2007 @ 11.13 a.m., Велико Търново

1. Избягвам да пиша в Блогчо прекалено лични неща, въпреки че напоследък май не се сдържам особено. Но какво пък! "Опознай любимия си блогър, за да го обикнеш!"
2. Това е Моят град - Велико Търново. Каквото и да са ти говорили за него, не е достатъчно.
(Аз съм от Стражица, ако случайно не си спомняш. Там обаче всичко са ми дали моите родители - майка ми и баща ми. По въпроса "градът" няма особени заслуги.)
3. А това е снимка на моя град, както го виждам в момента от Моето място. Открих го със Стелиан преди малко повече от 6 години. Опитах се да водя от време на време и Братовчеда, но на него не ми хареса особено. Сега тях ги няма - Стан е във Франция при Ваня, а Бричеда е в Холандия. И двамата избраха да градят бъдещето си на място, което им се стори по-добро.
Аз пък някога гледах оттук бъдещето си. Мисля, че поглеждайки снимката на момчето, което току-що си остави чантата за училище на пейката до мен, можеш да разбереш за какво точно говоря. Сега ми е наистина трудно да открия ново кътче, откъдето да гледам "напред". Всъщност има едно място, където се чувствам добре, но то не е досаттъчно "светло" (ако трябва да бъде някаква метафора на бъдещето ми).
4. Това е училището, където завърших средното си образование. Намира се в подножието на хълма Царевец и под прекрасната крепост със същото име. Хуманитарна гимназия "Св. св. Кирил и Методий" в целия си блясък.
Тук са учили много "Велики (поне за мен) БГ". Аз ще спомена само двама. Константин Кисимов - забележителен актьор. Аз също минах през театъра, макар и само в училище. Четири години. Хареса ми. Не ме харесаха особено.
В ХГ е учил и Ангел Каралийчев (хоп, и той е от Стр). Станал е велик писател. Аз едва ли ще бъда. Пък и (все още) не ми е идея фикс.
5. Това са Ема, Ради, Плами, Диди и Митко. Едни от най-добрите ми приятели в класа. Станахме си особено близки последните две години в училище и особено след като завършихме. Всички са красиви (за Митко няма да коментирам, не разбирам от мъже), откакто ги помня, но днес Пламена е просто божествена. Може би е така, защото има рожден ден.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Тапийка

След като не успях да се покажа 100% загубен, а изкарах някакви смешни 37%, дойде време да направим нещо за "ентеуегентност". И се получи това:

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Мъдрост (на)родна

"По-добре да обичаш този, който те пита "Обичаш ли ме?", отколкото този, който постоянно ти повтаря, че те обича."

Ани Чолашка

"По-добре да си благодарен за пътите, в които си благодарил, отколкото за пътите, когато са ти благодарили."

Александър Кръстев

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Памет българска

Когато историята говори, всички мълчат в знак на съгласие.










Поклон, Апостоле!

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Няма кой да събира боклука

Оказва се, че в скоро време ще се налага сами да си събираме и извозваме боклука до сметището. (Което май липсва така или иначе.)
Това стана ясно, след като Бойко Борисов заяви, че ще изгони Вълка от София. Сега я втасахме, както се казва. Единственият човек, който извозваше боклука със суперлуксозни автомобили (Румен Гайтански е първият човек в България, закупил лично Mercedes SLR F1 McLarren), вече няма да ни помага да се отървавяме от ненужните си вещи.
А като е толкова силен, трябва да се попитаме дали може да ни отърве от някои други боклуци. Същото важи и за Бат' Бойко, който явно има такова намерение.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Време за музика

Това е една песен, кояти винаги ме е карала да потръпвам. Елен Сегара и Лаура Паузини - две от най-известните попдиви на Европа, пеещи предимно на родните си езици. Този италиано-френски проект, озаглавен "On n'oublie jamais rien, on vit avec", разби конкуренцията на англоезичните песни в своите страни през не чак толкова далечната 2004 година.
Хубавото на францозойката е, че много прилича на едно красиво момиче, което срещнах миналото лято. Другата й сравнително добра черта е, че е издала последния си албум "Quand l'eternite" точно на рождения ми ден 18 септември 2006. И това ако не е късмет.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Живот под прицел или един аспект на войната

Новинарските емисии по целия свят всеки ден са изпълнени с току-що получени сведения за нови жертви на войната в Ирак. Някои организации пък се занимават с изчисляването на това колко струва въпросната война на бедния американски данъкоплатец. Истинското лице на сраженията обаче сякаш остава скрито зад безбройните данни и статистики.
Тук идва мястото да се намесят журналистите от мястото на събитието. По-големите медии могат да си позволят да пратят в горещите точки на събитията стрингъри (журналисти, които пътуват по мисии с войсковите части, след като са преминали специално обучение наравно с останалите войници). За малките обаче остават само кадрите от видеообмена, защото подготовката на един такъв специален пратеник и издръжката на екипа е доста солидна.
Постепенно обаче се появяват нов тип фрийленсъри, които работят сами - само с цифрова камера, лаптоп и интернет връзка (в повечето случаи чрез сателитен телефон в съответната военна база). Пращайки съвсем кратък текст и видео от порядъка на няколко минути, те показват пълните възможности на one-man журналистиката.

Сега ще ти разкажа за един такъв човек. Преди е бил мениджър и агент в Холивуд. Занимавал се е с делата на Стивън Содърбърг и Джордж Клуни. Днес обаче можем спокойно да го наречем журналист. В по-широкият смисъл на думата, разбира се. Журналистическото в неговата работа е това, че показва една нова точка от войната. Филмите му не са просто документи, а представят историята в реално време.

Това е Патрик Долард. От известно време неговите документални филми за войната в Ирак предизвикват обществото отвъд Океана, а и по целия свят. Често е обвиняван от левите политици в щатите, че с документалните си серии "Младите американци" прокламира про-военно отношение.

Днес "Vanity Fair" пуснаха за свободно гледане поредната проция от работите на Долард. Филмът е озаглавен "Living With Snipers" и проследява ежедневието на няколко американси военни в Ирак. Те са снайперисти и всекидневно трябва да се справят с опасностите, идващи от противниковите мерници. Това е една прекрасна картинка за местата, където американците (а и не само те) пращат своите деца - разбити от РПГ стени, полуразбити бронирани прозорци, постоянно профучаващи снаряди и куршуми. Гледката е наистина внушителна. А когато снаряд се взривява само на метри от камерата, всичко сякаш замръзва.

Войната в Ирак обаче скоро няма да бъде замразена. Не и докато GWB и неговият "пудел" демонстрират, че държат структурната сила.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Back to basics

Мисля, че светът отново е полудял. След години на разделяние и войни, когато вече си мислех, че нещата са утихнали, се оказа, че много съм се лъгал. Току-що "Монитор" пуснаха онлайн новия брой и там видях една прекрасна статия от Гуин Дайър, озаглавена "Светът гради разделителни стени".
Явно много държави строят предпазни стени, за да се предпазят от нежелана миграция. Фактически те представляват огради, но обективно погледнато са стени, символизиращи отчуждеността на целия свят. Никак не ми се иска да вярвам, че се връщаме към древността и средновековието, но явно това се случва.

Тук ти слагам три картинки на начина, по който е изглеждал светът, когато високи стени са предпазвали отделни народи от евентуални варварски и "неприятелски" нашествия. Някои от стените съществуват досега, други - до съвсем скоро:

Това са българските земи през VI-VII век. Хан Аспарух вече настъпва от североизток. Славяните отдавна са готови със своите защитни стени. Те разбира се ги пазят най-вече от византийците, но това в случая е без значение.








Сега преминаваме към Великата китайска стена. Знаеш, че това е един от малкото обекти на Земята, които се виждат от открития космос с невъоръжено око. Тук няма да коментирам повече. Ще оставя сам да си прецениш.






Берлинската стена пък е друго чудовищно изобретение на световния "архитектурен" гений. В един прекрасен момент на 1961 година тя разделя хиляди семейства, буквално разбива милиони животи. Тя "умря" на 9 ноември 1989 г., но духът й е все още жив.




В ерата на електронните комуникации, когато голяма част от контактите ни се осъществяват дистанционно, светът ни е достатъчно обграден от стени. Нека не
се получава така, че тези стени да бъдат изградени допълнително. Този път наистина от тел и бетон.

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели:

Любовта

Освен песен на безсмъртната (няма сарказъм) Лили Иванова, "Любовта" е и много други неща. Днес, на 14 февруари, срещнах три пъти любовта, вървейки си по улицата.

Когато излязох около 11 да си хвана автобус към центъра, на спирката беше любовта. Имаше поне десетина двойки, гушнали се нежно под чадърите. И вярвай ми, не чадърите ги пазеха от дъжда.

Цял ден срещам красиви жени по пътя. Срещам ги всеки ден, но днес повечето се бяха постарали особено да изглеждат още по-красиви. А знам, че за 8 март ще направят и невъзможното, за да са неповторимо красиви. И това е техният начин да изживеят своята любов.

На път за вкъщи минах покрай училището на ул. Шипка. Там се случи нещо, което отдавна не бях виждал и много съжалявам, че нямах батерии в апарата, за да го споделя с теб. Един възрастен мъж събираше от междучасие децата с училищен звънец от онези романтични времена. Надявам се това да се случва всеки ден.
Защото тези деца са плод именно на любовта. И виждайки радостта и емоцията, с която се втурнаха към класните стаи, спокойно мога да кажа, че този звънец символизира тяхната любов към живота и училището.

Има обаче нещо, което винаги съм твърдял и с което бих искал да завърша - всеки ден е 14 февруари и 8 март. Трябва само да го чувстваш. Честит празник!

Прочети

Публикувано от Александър Кръстев

Сподели с приятели: