Показват се публикациите с етикет музика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет музика. Показване на всички публикации

21 януари 2017

"Ла Ла Ленд", защото светът не бива да спира да танцува


Странен тип киноман съм - обикновено не харесвам най-кинаджийските филми, падам си по малоумни екшъни, обичам да говоря за смислените и замислящи ленти, а добрият саундтрак може да ме направи фен до гроб. Гледам по няколко пъти или спирам по средата и не доглеждам, гледам всичко най-интересно на кино (с пуканки и много шумен смях!!), но ползвам и PopcornTime.

Това няма много общо, но пък ти го казвам, а също така ще ти кажа, че се влюбих в "Ла Ла Ленд". След пропуснатата прожекция на "Киномания", трябваше да се гледа още на премиерния уикенд. За филми обикновено не подгрявам с ревюта, така че единствено хайпът по подценявания like-photoshopped-тип (кхм-кхм, Шон от "Брейкър хай", нали така?), когото харесвам в "самотни" роли, беше водещ. Добре, де, бях се подготвил за роматичен мюзикъл със съвременен сюжет иииии...

Хвана ме най-вече неспиращият устрем към танца, а намигванията към класическите холивудски филми дават онзи баланс, който често не достига на изпълнените с клишета филми. Да, макар и явно немасов, "Ла Ла Ленд" е пълен с клишета, за да може достатъчно много зрители да се идентифицират - гонещият мечтите си герой, неразбраният творец, страхът да скочиш нависоко, привличането на противоположностите, тъгата по високото изкуство, търсенето на "онзи някой в тълпата"... Така че постоянните препратки към филмите от 50-те и 60-те, разходките из студиата и на фона на LA и класическото звучене ни вкарват в онази романтика, която ни кара да загърбим здравия разум що се отнася до сценария.

Големите аплодисменти би трябвало да са и за Джъстин Хъруиц, чиято музика е брилянтна. Комбинираме с ролята на Джон Леджънд (ех, никак, никак не съм доволен) и нехепиенд-хепиенда и се съгласяваме, че филмът си заслужава да се гледа поне 2 пъти на кино, а след това - по веднъж на всеки 3 месеца. Поне.

А сега - да потанцуваме с Миа и Себ, защото светът не бива да спира да танцува. Никога.

Прочети

23 ноември 2016

Дайте я тази Metallica!


Обикновено сам си признавам - и за Deftones, и предния път за Metallica с 'Death Magnetic', а най-вече с една идея по-леките (ще кажеш по-лигавитеMuse3 Doors Down, класиците Гери Мур и Foreigner. Когато обаче ти зададат такъв въпрос, нямаш верен отговор:
"Ти пък кога втвърди така покрай Армини, Авичита и бла-бла?!"
А при положение, че те закачат покрай новия албум на траш легенди, пък ти не си известен точно с "твърдите" си предпочитания за музика, малките ти тайни все някога ще бъдат разкрити. И очевидно не е станало ясно, че вече Armin не ти е интересен, а Avicii винаги те е изнервял.

Когато брат ти те е отгледал с Metallica, при излизането на новия им албум такова нещо като "залитане по hype-а" няма - отваряш iTunes или Spotify (предвид абонаментните предпочитания), слушаш и решаваш. Признавам, от първия път не се харесахме. За важните неща обаче имам принцип - не коментирам преди петото изслушване. Тук бях на ръба, докато се оказа, че... превъртанията на тавата вече са близо 50 (да, почна ли, не спирам със седмици).

Имайки предвид, че базата ми за сравнение не е особено голяма като изслушани близки представители на жанра или равновидностите му, съм идеален за това ревю - no fanboy situation. И казвам, че ‘Hardwired… to Self-Destruct’ е по-добър от 'Death Magnetic'. Вярно, неконсистентен е и му липсва голямата, незабравима балада (!!!), но пък именно в индивидуалността на песните се крие голямата сила.

И когато чуеш Ларс да рисува с барабаните в началото на 'Atlas, Rise!' и 'Now That We're Dead', направо подскачаш. А после идва и отмъщението - така де, 'Here Comes Revenge' с китарите и зловещото си видео, от което по странен начин блика нежност. Психария!


Втората част на двойния албум е сякаш по-слаба откъм запомнящи се моменти, но спокойно бих добавил и ManUNkind към зареждането.

Понеже си падам по идеално изпипания ритъм, има неща, които просто не ми допадат - като например Spit Out the Bone, звучаща ми доста самоцелно, почти като преработена от стар албум (макар припевът да не е крайно лош), та дори и уводната Hardwired. Така е, не е за мен типичният траш и това си е...

Слушай в Spotify.
Прочети

07 февруари 2016

10... Или точно третина от един живот


Уоу, откъде да започна? Когато в четвъртък започнаха да присветкват нотификациите в LinkedIn, че контактите ми там ме поздравяват за поредната work anniversary, нямаше как да не се загледам. И там съвсем ясно бе изписано: www.alexanderkrastev.com - 10 years. Изведнъж си дадох сметка, че нещо, което може би е започнало наивно, почти като на шега, се е превърнало в история. Не, наистина!

Трудно ми е да си представя колко много съм пораснал за тези 10 години (почти колкото ми е трудно да си представя този текст да не звучи инфантилно, но карай, и без това вече пророних първата сълза). Започнах единствената си работа, създадох и с верни четящи другари превърнахме "Аз чета" в най-престижната медия за книги в България, успях да развия и продам един бизнес проект, ожених се, започнах да преподавам в Нов български университет (където само няколко месеца по-рано държах слово пред завършващите магистри по комуникация), срещнах страхотни хора, а съвсем скоро ще стана на 30. Как, как точно да преразкажа една третина от живота си, като публикациите само в този блог са 500. Да, точно 500, а тази е под №501!

Настоящият нов дизайн на The Dreamreader 

Разбира се, беше време и за поредния редизайн. Той е пети за този блог и продължава да следва развитието ми като Личност (Ау!) - светъл, минималистичен, с акценти в любимия ми жълт цвят. И докато правех дребни корекции, излизаха линкове и свързани текстове. Така че ще те поздравя с 5 тях - малко опознаване в неделя сутрин никога не е излишно.

  1. Тя и историята с цветитата - честно, не съм съвсем сигурен коя е Тя в този случай, епистоларната история мълчи. Но пък е доста сладка неопитността ми, прозираща зад опита да говоря на жена за... други жени.
  2. Страх ли ме е вече от книгите? - е, разбира се, че ме е страх - та кого не трябва да го е страх от книгите. Аз обаче живея вълшебно с тях - там съм, когато имат нужда от мен, обратното е също винаги вярно!
  3. Когато порасна... - този пост ми е сред любимите, връща директно към зората на "Аз чета" с... първия ми читателски дневник от V клас. #книженблогърпочти20години
  4. In Search of Sunrise - е като статус от вечно преследващ ме цикъл, когато не мога да намеря правилната музика за слушане. Случва ми се поне веднъж годишно и продължава седмици. И ниго Spotify, нито YouTube каналите ми помагат. Решението обаче все някога идва (в края на 2015-та беше The Great Unknown на Роб Томас), дори и в правилния момент преди лятото.
  5. Един (контра)протестен ден в центъра на София - завършвам с този текст, защото е най-четеният в блога. 5000 прочитания. И отразява какво ни се случваше в продължение на 400 дни по време на протестите срещу Олигарски. 400 дни, копеле! След това отново дойде Бойко и положението е все така кофти (и с много подаръци за Дебелото), но аз не съжалявам за нито едно вложено усилие.

Пожелавам ти вдъхновение. И ако докато разглеждаш блога, ти попадне интересна история, която искаш да ти разкажа, ще го направя с удоволствие! #следващите10
Прочети

31 януари 2016

Защо трябва да останеш "стъпил върху раменете на гиганти”

Понеже Леонардо Ди Каприо при поредната си награда снощи е разказал колко е важно да си даваш сметка, че при всеки голям успех си "стъпил върху раменете на гиганти” (казал го е първо Нютон, между другото), Нийл деГрас Тайсън обяснява същото на миличкия сладък рапЕр B.o.B.



Самият B.o.B. от няколко дни пълни Twitter-профила си със статуси за това, че Земята е... плоска.

Но Нийл припомня и нещо друго - когато имаш такова голямо влияние - инфоленцер си, един вид - не можеш да си позволиш да говориш като олигофрен, защото това си има последствия.

Та така - изгледайте го, важно видео в неравната борба на науката с невежеството

Прочети

10 април 2015

Магията на филмовия саундтрак

Снимка: guysgab.com

Не си падам по класическите филмаджийски ленти, нито по европейското кино. Разчитам на книгите да ме карат да се замислям, а на филмите оставям развличането и пренасянето в нови визуални вселени (ами да - визуализирането при четене е ограничено от личните способности да фантазираш).

Кинолентите, разбира се, не са само визуалност. И да благодарим на... звуковите инженери и композиторите, че това е така. За мен има три типа OST-та:
- такива, които те карат отново и отново да искаш да гледаш филма;
- такива, които заради самия филм искаш отново и отново да слушаш;
- такива, които така и не искаш да чуваш, защото не успяваш да запомниш с нищо.

Сега ще ви разкажа за три любими примера, които са ме карали да искам да се наслаждавам на филмите отново и отново и заради които съм се чувствал страхотно, докато гледам.

С излизането си през 2006-та Miami Vice ме дръпна към себе си с живей-на-ръба приключенията на Сони и Рикардо. А и да си го кажем честно - Колин Феръл и Джейми Фокс в комбинация не е нещо, което можеш да изпуснеш. Това, което ме караше да се връщам обаче доста пъти по-късно, беше саундтракът. Малко неща са по-вълнуващи от това да слушаш "A-500" на Клаус Баделт и Марк Батсън в самолета или "One Of These Mornings" на Моби на моторна яхта. Прекалено малко.



После пък Томас Нюман се беше раздал толкова силно за саундтрака на "Skyfall" (2012), че гледайки филма, след като повече от 2 седмици бях слушал музиката, бях през цялото време на нокти. След това, при няколкото допълнителни гледания на филма (единствения, който съм гледал два пъти на кино!) музиката разкриваше още и още за гледане. Ето защо:



Тия дни се радвам на друг саундтрак, заради който може би ще се усмихнеш широко. Fast and Furious 7. Да "седмичката" на един от най-продаваните филмови франчайзи, който според много хора е трябвало да спре някъде след първата част. Аз обаче си го харесвам.

И макар в седмия сезон определено да са пресолили манджата със сцените в самия филм, саундтракът си е за аплодисменти - нови тракове според мястото на развитие, песни от предишните филми за припомняне на определени сцени, добро разнообразие от стилове. А как се сбогуват с Пол Уокър - едно от най-добре изпипаните киноклишета so far, благодарение и на музиката.


Разбира се, могат да се споменат много класически комбинации за филмова музика, като например "Стената" или много от нещата на Ханс Цимер. Аз обаче си хайпвам по мои си открития :)

Добрият филмов саундтрак определено е изкуство. И магия също.
Прочети

31 август 2013

Колко е тъжно да си възрастен в света на музиката

Спомням си как едно време жадно купувах касетки от по 3 лева, презаписани от онези от 7 (10-12-годишен, малък град, кофти касетофон - два албума определено са по-добре от един със същото качество и същите пари). После по още в първия ден ги изслушвах целите по 10-15-20 пъти, затворен в стаята си с часове. Беше магия.

Но после се сгодяваш и жена ти изхвърля всички касетки, неминуемо е


Тогава се влюбвах в албумите от първо слушане. Вече излезлите "клипове" (рано е за усвояване на думата "сингъл" по онова време, то и в България никога не е имало нормални EP) ми бяха скучни, но за сметка на това любимите тракове в албумите постоянно се меняха - превърташ напред-назад и слушаш отново и отново. После се случва с друга песен фаворит. Попиваш всичко и си влюбен във всяка нота. Знаеш по-важните текстове и най-запомнящите се извивки. Обожаваш гласовете.

Сега това ми липсва. Слушам песните преди да излязат албумите, знам кое защо е направено така, кой за кого пее и какво намеква. Музиката е политика - повече от чудесно, но ми липсва влюбването.

Ето, преди 5 години се влюбих в Джон Леджънд безвъзвратно (не, излъгах, с The Roots през 2010-та не го обичах), слушах стария албум, имаше много Public Display of Affection, после чаках със седмици Evolver и с музиката правихме любов в Брюксел. Където също се влюбих, този път в красив и подреден, консервативен град. Вярно, зад целия crush стоеше жена, но те всички си заминават, така или иначе.

Джон обаче остана. 5 години по-късно се завърна и мъките отново започнаха. Вече съм възрастен в света на музиката и е тъжно. Слушане веднъж-два пъти (след като си се преборил с предразсъдъците към собствената ти страна и компютърът вече те разпознава като в Нюкасъл, за да слушаш специалния стрийминг на албума в The Guardian) - звучи слабичко. После на 5-я път усещаш, как имаш 1-2 любими песни, различни от изтеклите по-рано в нета.

Днес е 'Asylum', утре ще е 'You and I', вдругиден... вероятно зависи и от книгата. До излизането на албума официално във вторник вероятно ще знам почти наизуст всяка втора песен в тавата. Обаче... не си е като едно време...

При всички случаи си заслужава да останеш влюбен постоянно в 'We Loved It' със Seal (двамата са нещо като американските Тони и Фики)


Лъжи ме, Джон Леджънд!

Прочети

06 юли 2012

За музиката като социокултурно определящ фактор

Снощи, докато Германия опитваше да мачка САЩ в един от геймовете от Final Six на Световната лига по волейбол, наблюдавах внимателно треньора на американците по време на техническа пауза. 'Calm down boys, we can take the set, we're taking it, no problem! Just move your feet, move your feet!'



Така типично по американски и с комбинация от мотивационните техники на Мохамед Али, Алън Найп си вкара момчетата на терена да продължат да се борят. Няма палячовски изпълнения, няма навивания от типа "Най-големите сме" - само спокойствие и позитивна енергия.
И понеже прозорецът беше отворен, нямаше как да не чуя минаващия в това време по Оборище автомобил с надънена чалга-песен. И схванах къде е разликата, една напълно социокултурна разлика, така да се каже...
Повечето американски песни, които можеш да чуеш, са за любовта, за постигането на целите, за даването на всичко от себе си, за изправянето след като си паднал, та дори и за късмета. Повечето български песни (а чалгата е 90% от музикалния бизнес, знаем добре) са за чукането на другата, за поредна изневяра, за разбити сърца, за престъпени правила, за мускулести красавци, които не могат да бъдат достигнати.
И какво - подиграваме се на американчетата, които имат самочувствието на представители на силна нация, която може да мачка всичко, а всъщност възпитаваме (или по-скоро възпитават) децата ни да бъдат конформисти и комплексари, със съзнание на смачкани от живота още на 12.
Мерси ви за role-model-ите...

Прочети

18 декември 2010

Как интернет променя музикалната индустрия: днес вече е след 5 години

Разговорът е воден доста пъти - по света още преди големите промени да започнат (там хората мислят с няколко години напред), у нас нещата също са ясни, но май липсват предпоставки и форуми за дискусия.


Истината е, че пиратството няма шанс. Съвсем скоро няма да има и причина да съществува. Свалям достатъчно често "изтекли" в интернет версии на песни и дори албуми. От известно време обаче дори няма нужда да го правя - албумите се качват за свободно слушане в мрежата седмица-две преди официалното си пускане в продажба.

И аз така... изслушвам си албума и преценявам дали да си го купя. Случи ми се вече с последното от  Джон Леджънд - не си го купих, защото не беше моята музика. Сега си го "причинявам" с Джейми Фокс и неговия Best Night Of My Life, който излиза на 21 декември. Това нямаше как да се случи допреди 1-2 години, сега е световна практика. Няма да се случва често у нас скоро, докато мисленето не се промени.*

Може би не знаеш, но сензации като Джъстин Бийбър, Лейди Гага и Сюзан Бойл дължат кариерата си на YouTube и на милионите гледания на безплатно качените си там изпълнения. Интернет днес създава култура, ловът на вещици вече не е нужен.

Обичам да мисля 5 години напред. И предпочитам да прилагам измисленото за след 5 години днес. Един приятел прави страхотна музика и добре знае, че този тип промоция вече е най-печеливш. Остава вълната да стане още по-голяма.

* Когато P.I.F. пуснаха през 2006-а за безплатно теглене от сайта си третия си албум Passion In Fact, това им гарантира препълнени клубове при всяко живо участие. След това май подобна практика у нас е рядкост за утвърдените изпълнители.
Прочети

19 септември 2010

John Legend & The Roots говорят пред Billboard за съвместния си албум Wake Up!

След като в AzSlusham.com ти пуснах албума Wake Up!, съвместен проект на Джон Леджънд и Дъ Руутс, чуй какво казват Джон и Куестлов специално за списание Billboard за социалната насоченост на тавата.

Прочети

21 август 2010

Музикалните богове сигурно са полудели

Не обичам някой друг да ми пуска музиката - не слушам радио, а почти изцяло цели албуми и сетове. И явно заради това съм изостанал със светлинни години от модните тенденции в съвременната поп-музика... Ужас, докато чакам новите албуми на някакви си Armin van Buuren-овци (Mirage - 10 септември), John Legend-овци (Wake Up! с The Roots - 21 септември) и примерно Maroon 5-овци (Hands All Over - и той на 21 септември...), се оказа, че съм подминал 2 сериозни музикални тренда с участието на родни и световни музикални "айдъли". Да видим за какво става въпрос.

Гейовете вече не са на мода - да живеят пеещите лесбийки

Аз си мислех, че с наближаването на преклонна възраст на Мадона глупавите лесбо-изцепки ще излязат от главите на продуцентите и ще ги накарат да си размърдат мозъците. Не ни стига Lady Gaga, че и...



А най-якото е, че се карат. Защо пред хората, бе, красавици...

И ако братят румънци разчитат на секс-скандалите, за да пробият на запад, обяснете ми какво й е станало на Риана, че и тя (уж) е минала на другия бряг. It's so 20th Century...



И стига с тази рокля (от клипа, вижда се най-добре на 3:48, както изчислихме след десетки опити), че ще ритна някого. Жена ми има по-хубава!

F*ck me, I'm famous - имам дует с американски хипхопър!

Ние си имаме рекордьор в това отношение - лолитката (цъ! - не съм съгласен, ама като така иска да й викат момичето, кой съм аз, че да й развалям фасоните) LiLana направи парче със Snoop Dogg, а сега е завъртяла виртуална интрига с новия голям FloRida. It's so 21st century, като гледам как я държи за кръста като на bluescreen.



Обаче сега ще ви изненадам с познания! Вижте какво прави и мацката Андрея - мда, онази, дето пее с микрофон наобратно. (И като добавим факта, че и тя има клип, на който се целува с друга девойка - wow, so hot-hot-hot! - клишето е пълно). Евала му правим на Кубратчо.



Точно така, това е онзи ревлив младеж Марио Уайнънс, който успя да изпее преди 5-6 години една песен за това как са му разбили сърцето (I Don't Wanna Know в колаборация с P. Diddy) и общо взето това са му успехите.

А бе, важното е, че върнахме братята афроамериканци към истинските им корени - чалгата. Щото, погледнато отвсякъде, R&B музиката и хипхопът са си американския вариант на чалгата.

И понеже не е ясно тези хора дали са се виждали на живо, очаквам съвсем скоро човекът-дует Устата да извади някоя стара колаборация с 2Рас Шакур!

Ако съм изтървал нЕкой голЕм музикален ТРЕНД, давайте знак, ще се пОуча с радост!
Прочети

06 март 2010

Сън в съня

Много се чудех как точно да участвам в тазседмичния #blogch. Със сигурност не искам да е текст, а ако имаш идея как точно рисувам, трябва да се радваш, че не пускам някаква картинка :). Въпреки това, все пак става въпрос за визуален проект...

Опитах да си представя нещо, пускайки си "Сън в съня" на PIF. И се появи нещо красиво. Сега ще се визуализира и пред теб. Пусни си го заедно с песента, за да видиш какво ми става от време на време, като се заобиколя с хубава музика.



Сега се очаква да коментираш тук и да гласуваш евентуално в Svejo, така че... Но само ако ти хареса.
Прочети

28 декември 2009

Когато аз й говорех...

тя не ми вярваше. Надявам се, че сега ще повярва и сама в себе си :)
Прочети

27 октомври 2009

U2 на живо по целия свят

Тия неща се случват веднъж в живота...

Прочети

26 септември 2009

Диамантиии.. ама не на сръбски

Прочети

19 май 2009

Транс събитието на годината - ASOT400

Съвсем скоро транс-предаването на един от най-големите на световната клубна сцена Armin van Buuren, стана на точно 400 предавания. Специално за A State of Trance - Episode 400 Армин и неговите хора бяха направили уникален 72-часов маратон между 16 и 18 април в 3 клуба в 3 различни държави. След като изслушах повече от 50 пъти сета на Arnej от клуб Butan във Вупертал, Германия (това са си над 50 часа слушане нон-стоп), сега е време да споделя това удоволствие с вас. Понеже по време на цялото шоу имаше и видеопокритие на специална секция в сайта, сега можете да видите събрано в 8 минути най-доброто от тези 72 часа.

Прочети

31 октомври 2008

Тя и историята с цветитата

[30.10.2008 г. 23:53:18] Александър Кръстев каза: сега ще ти разкажа История с цвете
[30.10.2008 г. 23:53:24] Александър Кръстев каза: може ли да не ме прекъсваш обаче?
[30.10.2008 г. 23:53:24] Тя каза: и получих две розички
[30.10.2008 г. 23:53:30] Александър Кръстев каза: именно
[30.10.2008 г. 23:53:31] Тя каза: добре
[30.10.2008 г. 23:53:39] Тя каза: нацупвам се
[30.10.2008 г. 23:54:15] Александър Кръстев каза: бравооо
[30.10.2008 г. 23:54:19] Александър Кръстев каза: (clap)
[30.10.2008 г. 23:54:43] Тя каза: :x

[30.10.2008 г. 23:54:45] Александър Кръстев каза: История с цветита:
[30.10.2008 г. 23:55:34] Александър Кръстев каза: Отивам аз на корпоративна вечеря с хубавите ми мацки от агенцията. Две от тях вече не са в агенцията, но едната е с тенденция да се завърне, а другата... другата е на Бебчогрегът майка му.
[30.10.2008 г. 23:56:42] Александър Кръстев каза: Точно когато влизаме със Зори в ресторанта (ил ристоранте, ако трябва да бъдем точни), зад нас пристигат едни смешни мацки, облечени като жените на Робин Худ. Ама все едно ги е имал всичките наведнъж и се е налагало да си хвърля в бързането лъка и стрелите по тях.
[30.10.2008 г. 23:57:39] Александър Кръстев каза: Сядаме на масата и те идват и подаряват на трите мацки по една червена роза:
- Розичките са комплимент за всички дами от Стела Артоа.
При което аз само казвам:
- А за мен няма ли?
– Не, само за дамите са...
[30.10.2008 г. 23:59:51] Тя каза: и?
[00:00:23] Александър Кръстев каза: Не се сдържа, нали????
[00:00:25] Александър Кръстев каза: И Мацките си подават розите - аз в един момент се оказвам с 3 рози. И точно докато си говорим с Ивет колко грешно е това да ми откажат роза по време на промоция, се връща едно от симпатичните момиченца и ми подарява роза...
- Тук се целува ръка - газва на Бебчогрег майка му.
- Знам, казвам аз и целувам ръка на момичето.
Е, прибрах се само с една роза, но пък една прекрасна вечер с три чудесни рози на масата...
[00:00:32] Тя каза: (blush) да
[00:00:36] Александър Кръстев каза: лошааа
Прочети

28 октомври 2008

Таря-Таря!!!

Нали съм калпазанин, тръгнах си преди концертът да е свършил. Както обикновено - изчаквам си моята песен, ако е в края, и изчезвам. И стоя малко да слушам как кънти залата отвън. Не си тръгнах, защото пее кофти или защото е грозна (всъщност, с къса коса би изглеждала много по-добре. Може би защото щеше да прилича на Вики), а защото ми стигаше. Ей така - стигаше ми, беше ми осмислило достатъчно вечерта и не исках да предозирам. Усещане някакво.
Знаех си някак, че Таря ще дойде, след като видях миналата зима колко силно отразяване имаше "My Winter Storm". Което от своя страна нямаше нищо общо с това, че албумът се превърна в моята коледна и новогодишна приказка (както беше Майкъл Болтън през зимата 2006-2007). Особено на село, когато отвън се лееше вино и греяна ракия, а аз седях вътре, слушайки Таря и четейки поредната книга.
Тази вечер... Приказката беше много хубава. Всички песни от "Моята зимна буря" плюс още няколко нови парчета и класики от репертоара на Tарчето с Nightwish. Разказва, облечена като Червената шапчица, после като Снежанка, Снежната кралица. Е, имаше си и готическа рокля, но хич не беше лошо. Залата обаче ми се стори 5 пъти по-малка отколкото на Foreigner и около 3 пъти по-малка, отколкото на Тиесто. И не е само заради броя на публиката. Затова и вече по-рядко ходя на концерти.
Е, отдавна не си бях губил гласа след концертче, но утре със сигурност ще е така. Или най-много вдругиден. Мацката обаче не остана особено очарована от публиката. Имаше в залата не повече от 2-3 хиляди души, голяма част от които се държаха доста странно. Като например да пляскат ненужно и то без грам ритъм с песента. А на "Calling Grace" беше направо отвратително. Което обаче е простено. Концертът беше добър. Компанията - също: Ивето и Ивчо (е, сега има маааалко по-малко коса, но е все толкова ненормален.)
P.S. Мислех да ти пусна нещо да слушаш, но John Legend е по-добре. Шегувам се. Ето един sms от миналата зима.
Прочети

26 октомври 2008

Тръгнал Зайо да се жени...

Защото преди да се появят малките зайчета (и вълчета, и мишки, и жабчета и т.н.), трябва да се намери зайка и сватба... Не знам кой пее (звучи ми като Акага), но е страшно.
Прочети

23 октомври 2008



Барак Обама започва съвсем настъпателно да се запътва към Белия дом. След десетките звезди, които пяха и се изказваха в негова подкрепа. Кампанията заприличва на истинско шоу, а аз все по-малко вярвам, че въпреки страхотната подкрепа за Барак, американците няма да допуснат чернокож президент.

Обама обаче е истински шоумен. Прави се добре на Мартин Лутър Кинг мл. в речите си, а сега му се отдаде възможност да бъде и като... Тодор Живков. Както Ъпсурт ползват аудиоцитати от речи на Тато, така и Usher ползва извадки от речта на Барак Обама по време на Националния конгрес на Демократическата партия в Денвър в края на август.

Парчето е много хубаво, а гласът на кандидатпреидентът се включва много добре в мелодията и текста на Usher, който пее за американската мечта и останалите американски утопии, върху които се гради нациолното им самочувствие.

От New Hits Music.
Прочети

05 октомври 2008

In search of sunrise

In search of sunrise е името на турнето на един от тримата диджеи, които се борят за титлата "DJ №1 с света" Тиесто (Другите двама са Армин ван Бюрен и Пол фан Дюк). Точно така се чувствам и аз през последния месец, в който се мъча да си намеря музиката, която да ме кара да я слушам 24/7. А знаеш колко ми е важно да се появи нещо подобно, за да допълва останалата прекрасна част от ежедневнието.
Просто постепенно започнах да изпитвам нужда да чуя албум, който да е написан за мен. Тази година това веднъж вече се случи - с '3 Doors Down' на 3 Doors Down по-рано през годината. Трябваше ми обаче и още нещо - няколкото сингъла не бяха достатъчни да запълнят дупката.
Опитах с Metallica - Death Magnetic. Доста време го слушах, но не беше докрай подходящ. Опитах и с Deadmau5. Малко се оказа прекалено тупца-тупца за мен, въпреки че е адски хитов напоследък. Опитах и с новия албум на Gary Moore - не е като предния, съжалявам.

И тогава: нова тава от The Rasmus. Е, Лори Илйонен и компания със сигурност са записвали 11-те песни за мен. Статистиката: 40 завъртания за 3 дни на Макчо (Около 30 часа), още толкова на iRosko. Нямам думи просто. И слух от интернет - The Rasmus идват в България на 29 октомри за безплатен концерт на "Александър Първи". Няма такова подмокряне...
Дори и да не се случи, вече знам кой е основният съперник на ония американски сладури за мой "Албум на 2008". Пифчовци, пускайте нещо, че ще ви вземат задължителната награда!

Прочети